Совата полностью

— Ако не го е изпратила тя — допълни Мунк.

— Вярваме ли в това?

— Ами не знам. Само се опитвам да обобщя фактите.

— Хубаво — съгласи се Миа. — Но нека за момента да предположим, че не го е изпратила тя.

— Твърде е възможно.

— В такъв случай знаем, че човекът, когото търсим, е имал достъп до разсадника.

— Или живее в съседство — отбеляза Мунк.

— Точно така.

— Значи и това изяснихме.

— Да.

Мунк видя, че Миа потъва в мислите си и се възползва, за да се извини и да отиде да пуши.

Навън имаше много хора — трепереха под отоплителните лампи — но Мунк намери една свободна и извади телефона от джоба на палтото си.

Искам да говоря с теб. Важно е.

Със студените си пръсти набра номера на Мириам, ала повикването му бе пренасочено към телефонния секретар.

Мунк набра номера още няколко пъти и все попадаше на секретаря. Изпуши си цигарата и се върна при Миа. Вече беше поръчала поредната бира и още един „Йегермайстер“ и седеше, превила слабите си рамене над бележките.

— Ами този Финста…? — поде Мунк, за да я пробуди.

— Какво?

— Анерш Финста. Онази история със снимките на момичетата…

— Човек никога не знае, естествено — отвърна Миа, — но ми се стори свестен. Личеше си по мястото, нали разбираш? Всичко е изрядно, за всичко се е погрижил. С много любов — вижда се дори по постройките, разбираш ли?

Мунк не разбираше съвсем, но се доверяваше на думите ѝ, макар че очите ѝ започнаха да помътняват от алкохола.

— Значи, това за бившата му жена е вярно?

— Един бог знае, но поне ми се стори, че казва истината.

Тя затрополи с пръсти по масата и затъкна дългата си, тъмна коса зад ухото.

— Значи не е заподозрян.

— Не, заподозрян е, но според мен не е най-вероятният извършител. Кого си отбелязал ти?

— В списъка ли?

— Да. От разсадника.

Мунк се почувства изтощен. Денят беше дълъг.

— Хелене Ериксен — започна Миа. — Подозираме ли я?

Мунк се съсредоточи и се замисли.

— Много я харесвам, но е заподозряна.

— Онзи Паулус?

— Със сигурност остава в списъка — кимна Мунк.

— Ами тези момичета? — Миа погледна листа. — Исабела Юнг, Бенедикте Рийс, Сесилие Маркюсен?

Началникът ѝ потисна една прозявка.

— Рано е да се каже. Ако питаш мен, всички са заподозрени. Ще видим след съвещанието утре.

Миа довършваше чашата „Йегермайстер“, когато на телефона ѝ пристигна съобщение.

— Мамка му! — изруга тя.

— Какво? — зачуди се Мунк.

— Къри — въздъхна тя.

— Какво е направил този път?

— Пиянствал е — отново въздъхна Миа. — Няма къде да спи. Пак.

— Неприятности вкъщи? — Мунк допи минералната вода.

— Пак се е скарал със Сюнива — промърмори Миа и поклати глава. — Явно този път е сериозно.

— Виж ти! — кимна Мунк.

— Извинявай, не знаех какво да ти кажа.

— Не съм вчерашен, но…

— Но какво?

— Как да се изразя — поде Мунк. — Знам, че обичаш Йон, но ми трябват хора, на които да разчитам.

— Ким се маха. Къри отсъства. Май накрая ще останем само двамата с теб — смигна му Миа.

— Точно в момента това не е най-големият ми проблем — изправи се главният инспектор.

— Тръгваш ли си вече? — учуди се Миа.

— Да, трябва да поспя. Ще продължим утре.

Той си облече палтото, в това време телефонът му се раззвъня. Потисна още една прозявка и погледна апарата. Габриел Мьорк. За секунда се почуди дали да го остави да си звъни, но все пак вдигна.

— Мунк е на телефона.

От другата страна цареше тишина.

— Ало!

Все още нито звук.

— Там ли си, Габриел? Какво става?

Миа вдигна поглед от бележките.

— Налага се да дойдеш.

— Какво има? Какво се е случило?

— Налага се да дойдеш — повтори Габриел.

— Къде да дойда? — попита Мунк.

— Трябва да ти покажа нещо.

Способният млад хакер звучеше, сякаш не е на себе си.

— Не може ли да почака до утре?

— Не — промърмори Габриел. — В никакъв случай.

— Наистина ли?

— Да.

— В участъка ли си?

— Да.

— Добре, тръгвам. — Мунк затвори.

— Какво има? — поинтересува се Миа.

— Габриел. Обади се от участъка. Настоява да отида там. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — кимна тя и изпразни халбата.

Сюнива Рьо изкачи последните няколко стъпала, прибра връхната си дреха в гардероба. Извади си униформата от шкафчето и въздъхна, докато я обличаше. Работеше тук почти осем години и в началото тесните, старомодни униформи ѝ се струваха сладки, но сега започваше сериозно да ѝ писва. Не само от облеклото, а изобщо от работата.

Сюнива въздъхна и отиде в стаята за отдих да си направи чаша кафе.

Фиджи.

Лазурносиньо море, палми и свобода.

Спестяваха почти година и тя толкова се радваше. Само студ и мрак миналата зима, без почивка, дори пропуснаха лятната отпуска, пое всички възможни смени, но нямаше значение, защото през януари щяха да заминат за Фиджи. За цял месец.