Совата полностью

Къри се огледа, но всички само клатеха глава, с изключение на Мунк — той едва държеше очите си отворени, но естествено, знаеше за какво говори тя.

— Добре — продължи Миа. — Ще го пусна още веднъж и този път се опитайте да не гледате Камила на предния план. Знам, че е трудно, но все едно не е там. Дръжте под око стената зад колелото. Долу в десния ъгъл.

Тя отново натисна бутона на макбука и краткият клип започна отначало. Къри се постара да спази указанията ѝ — да откъсне очи от малкото, слабо момиче на колене на преден план. И изведнъж го видя.

— Shit! — изруга Юлва до него.

— Господи! — промърмори Ким Колсьо.

— Точно така — кимна Миа, почти триумфално, когато откъсът свърши.

Холгер Мунк бавно се надигна от стола като мечка, която не е спала зимен сън. Очевидно силите му бяха на привършване, не му оставаха много.

— Чудесно — прозина се той, толкова изтощен, че се затрудняваше да си облече палтото. — Но сега трябва да си почина. Ще се видим за съвещание довечера. Да кажем в шест или може би… да, ъъъ… добре.

Възпълният началник си вдигна качулката, заклатушка се през помещението и се изгуби в коридора, без да затвори вратата след себе си.

Мириам Мунк се чувстваше слаба. Надяваше се да мине — всичко, от което се опитваше да стои настрана — но през последните дни единствената ѝ мисъл бе за него. Лицето. Зиги. И ето че седи в кафене в квартал „Грюнерльока“ със смесица от гъделичкащо очакване и угризения. Тайно място за срещи. Място, където нямаше обичай да се отбива. Тук никой познат няма да изникне неочаквано. Марион пак беше при баба си и Ролф — за това Мириам Мунк не изпитваше вина, момиченцето обичаше да ходи при баба, положението с Юханес беше по-зле.

Една сутрин преди няколко дни замалко щеше да се изтърве. Ненавиждаше нечестността. Потайността. Трябваше да каже нещо. Как се чувства. Лежаха в леглото, и двамата се бяха събудили рано, Марион все още не бе станала и Мириам изведнъж си помисли: трябва да кажа нещо сега, но тогава телефонът му иззвъня, дали не може да дойде малко по-рано, и моментът отлетя.

Мириам поръча още една чаша чай и се върна на масата. И четвърт. Закъсняваше. Тя, естествено, бе подранила, нетърпелива като ученичка преди първа среща — в трамвая я полазиха тръпчици, не я свърташе на едно място и ето, от известно време вече седеше тук, смутена. Сякаш всички виждаха, че е сама и очаква някого, а не ѝ е позволено. Мириам взе вестник, за да има какво да прави, зад какво да се скрие, и разлисти страниците, без да обръща внимание на съдържанието им.

Момичето в гората, естествено. Това беше основната тема. Намерили я гола, в неестествена поза, жертва на ритуал или нещо такова, в гората, в най-външната част на полуостров Хюрюмлане. Камила — така се казваше. Камила Грийн. Живяла в дом за младежи. Мириам остави вестника. Не можеше да понесе мисълта за убитото момиче. Беше твърде жестоко. Страниците гъмжаха от подробности от горе до долу, не издържаше. Бе твърде уязвима. Седнала така, се чувстваше почти прозрачна.

Това бе причината да избяга от къщи на рождения ден на Марион. Татко. Понеже са намерили момичето. Сега се почувства виновна — за всички години, през които се отнасяше зле с него. Обвиняваше го за развода. Голо момиче и пера и свещи на земята в гората. Не е за чудене, че му се налагаше да отсъства. Ето, сега наистина се почувства слаба. Мириам стана и си поръча бира вместо чай, рядко пиеше следобед, но сега имаше нужда. Трябваше да си поуспокои нервите.

Изпи още една бира, преди той най-сетне да дойде — накрая Мириам малко му се ядоса, всъщност се чудеше дали да не си тръгне, но раздразнението ѝ мигом се изпари, когато ласкавата му усмивка се промъкна през вратата и той се отпусна на стола срещу нея.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Зиги.

— Не се притеснявай — усмихна се Мириам.

— Благодаря, съжалявам. Бира ли ще пием? Искаш ли още една?

Мириам се поколеба. Три бири толкова рано следобед. Имаше уговорка да вземе Марион преди часа ѝ за сън. Но шестгодишното момиченце със сигурност нямаше да има нищо против да остане при баба си. А Юханес, естествено, щеше да работи до късно.

— Защо не? — отново се усмихна тя.

Зиги отиде на бара да поръча.

Отново я налегнаха угризения.

Какво всъщност прави тук?

Нали е щастлива. Не е ли?

Юханес, Марион и тя. Мириам никога не си бе представлява нещо различно. Дори не ѝ бе хрумвало. Допреди… да, допреди шест седмици. Оттогава не ѝ излизаше от ума.

Зиги внимателно сложи двете бири на масата и седна.

— Извинявай, че се забавих толкова много. Сестра ми се обади, семейни работи, няма да те отегчавам с тях.

— Не ме отегчаваш, с удоволствие ще те изслушам. — Мириам отпи от бирата.

— Сигурна ли си? — изненада се Зиги.

— Напълно — усмихна се Мириам. — Все пак трябва да си говорим за нещо.

Тя му смигна и младото момче отвърна на усмивката ѝ. Малка шегичка между тях. Това беше хубавото. Така общуваха, откакто се запознаха. Никога не се възцаряваше тишина.