Совата полностью

— Какво? — подсмихна се Зиги и я погледна.

— Нищо — засмя се Мириам.

— Кажи, де! — подхвърли закачливо младежът.

— Честно. Няма нищо. Разкажи ми за сестра си. Нещо лошо ли се е случило? А колко братя и сестри имаш всъщност?

Той я погледна изпитателно. Облегна се назад и впери поглед в Мириам, сякаш се замисля за нещо. Преценяваше я.

— Не знаеш кой съм, нали? — попита той.

— Как така? Знам, естествено — възрази Мириам.

— Не, не в този смисъл — продължи Зиги. — Не знаеш кои са родителите ми. Наистина не знаеш.

Тя не схващаше за какво говори.

— Ами ти никога не си разказвал за тях. Не че аз… Така стоят нещата, че… Беше необходимо да… Искам да кажа — нали ние тъкмо…

Мириам се заплете в думите си и се почувства неловко.

— Не това имах предвид — подсмихна се Зиги. — И аз самият не знам какво точно искаме… Тоест какво искаш ти. Знам какво искам аз.

— И какво искаш? — Мириам не смееше да го погледне.

— Мисля, че си наясно — отново се подсмихна той и сложи ръката си върху нейната.

Тя обърна длан и погали пръстите му. Тогава вратата в дъното неочаквано се отвори и Мириам инстинктивно дръпна ръката си, макар че лицето на влезлия не ѝ беше познато.

— Съжалявам — извини се Зиги. — Не исках да се почувстваш неудобно заради мен.

— Не, не, не е заради теб, просто… знаеш как е.

Мириам го погледна. Зиги ѝ отвърна с кимване, показа ѝ, че я разбира напълно. За това разговаряха онази нощ в неговия апартамент. Не, грешеше. Той вече я бе уверил, че не е проблем. Дъщеричката ѝ.

— И така: семейството ти — каза Мириам, за да смени темата.

— Ти сериозно ли?

— Сериозно какво?

— Не знаеш кое е семейството ми.

Мириам навярно изглеждаше като въпросителен знак, защото момчето се засмя.

— Имаш сестра — поде тя. — Знам само това. Не си ми казвал повече. Трябва ли да се срамувам от нещо? Толкова ли бях пияна онази нощ? Да не би да си казал нещо, което да не съм разбрала?

— Да се срамуваш? Боже мой, не, и за мен е облекчение, впрочем не ми се случва често някой да не знае за семейството ми. Да пием за това!

Мириам наистина изгаряше от любопитство — очевидно нещо ѝ се бе изплъзнало.

— Сега ще трябва да ми кажеш — засмя се тя.

— Не е страшно — успокои я Зиги. — Дори е много приятно да не ме свързват с тях. Както споменах, струва ми се, че е за първи път.

Той отново вдигна бирата си за наздравица.

— Бих искала да знам всичко — призна Мириам. — Честно казано, постоянно мисля за теб.

Не можеше да повярва, че изрича последното. Навярно заради алкохола. Пак се смути, но ѝ беше все едно.

— И аз бих искал да знам всичко за теб. — Зиги леко се приведе над масата към нея. — И също мисля за теб. Сигурно не бива и нямам представа какво ще правим, но това е положението.

Сърцето ѝ заби силно под пуловера, когато той ѝ се усмихна и отново я погали по ръката ѝ.

Дявол да те вземе, Мириам!

Какво правиш?

Тайна среща?

В кафене в „Грюнерльока“?

С момче, което почти не познаваш?

— И кое е това твое тайнствено семейство? — попита засрамено тя, като пак смени темата, за да им бъде малко по-лесно.

— Какво знаеш за мен? — Зиги пак се облегна назад.

— Казваш се Симонсен — отвърна Мириам.

— Именно.

— О! — възкликна тя.

— Аз съм Зиги Симонсен.

Започна бавно да ѝ просветва. Симонсен?

— Не са ме кръстили Зиги, да го кажем така — обясни младежът. — Йон-Сигвар. Това име са ми дали. Трябвало е да се казвам Сигвар, разбира се. Както е при всички поколения.

Усмихна ѝ се под тъмния си бретон.

— Карл-Сигвар Симонсен?

Зиги кимна.

— Той ли е баща ти? Богаташът?

— Мда — потвърди Зиги.

— Съжалявам — промърмори с лека усмивка Мириам.

— Съжаляваш? Защо, по дяволите, ще съжаляваш? Почитания!

Младежът вдигна бирата си към нея.

— Не чета списание „Се-о-Хьор“ — извини се тя. — И за жалост, твърде малко вестници.

— Хей, казах ти: много се радвам — засмя се момчето. — Щастлив съм, че пред теб мога да бъда себе си, а не…

Той потъна в мислите си, сякаш нещо му тежеше, светлият му, ясен поглед се изпълни с непознат за нея мрак.

— Син на милиардер? — пошегува се Мириам, за да разведри атмосферата. — Значи съм ударила джакпота.

Той се опомни. Усмихна се и впи в нея красивите си сини очи.

— Това каквото си мисля ли означава?

— Какво?

— Ще го направим ли?

— Какво да направим? — предпазливо попита Мириам, макар и отлично да знаеше какво има предвид хубавото момче.

— Ти и аз — ръката му отново се пресегна към нейната. — Ще опитаме ли? Ще се осмелим ли?

Този път Мириам не се дръпна. Прекрасната му ръка докосна нейната.

— Мисля, че имам нужда от още една бира — отвърна плахо тя.

— Лунен лъч! — нахили се мъжът на вратата. — Чудех се кога ще дойдеш. Очаквах да се появиш, след като видях снимката във вестниците. Влез, влез.

Миа Крюгер прекрачи прага и последва слабия мъж с конска опашка в апартамента.

— Не е нужно да се събуваш, тук не държим на това. Нещо за пиене? Или нещо друго?

Миа знаеше за какво намеква. В малкото жилище тегнеше миризма на марихуана.

— Извинявай за безпорядъка. Рядко имам гости, предпочитам да стоя сам.