Совата полностью

— Понякога не се справям толкова добре, колкото се очаква от мен — подхвана тя, все още с ръка на рамото му. — На моменти… забравям да мисля, става прекалено бързо. Ще ми простиш ли? Не те смятах за замесен, но…

— Но какво?

— Понякога, ако обичаш някого, се опитваш да го предпазиш.

— Мислила си, че прикривам Скункс.

— Нещо такова, да — кимна Миа с виновно изражение.

— Първо, Скункс и сам се оправя. Второ, вече не сме приятели. Трето, дори да ми беше приятел, ако имах подозрения, че е замесен в нещо, над което работим — казах работим, защото наистина се чувствам част от отдела, макар вие очевидно да сте на друго мнение — никога не бих го премълчал. За какъв ме мислиш, Миа? Надявах се двамата да…

— Габриел! — Миа очевидно наистина съжаляваше. — Честно. Вината е моя. Естествено, че си част от отдела. Всички те хвалят и оценяват работата ти. Мина само половин година и вече не можем без теб. Осъзнаваш ли колко си важен за нас?

— Явно не е така — възрази младият мъж.

— Добре, постави се за момент на мое място.

— И?

— Изневиделица се появява видеоклип. Някакъв хакер случайно го е намерил. На някакъв сървър, неясно къде. Предава го на някогашния си колега, който работи в полицията. Този колега не знае къде да го открие. Ако беше на мое място, нямаше ли да се усъмниш?

Габриел се замисли за момент и осъзна, че тя има основание.

— Хубаво — усмихна се Миа. — Разбрахме се. Разпитът свърши. Всичко е наред. И ми влизаш в положението. Значи приключваме с този въпрос.

— Съгласен — поусмихна се и Габриел. — С кого си говорила?

— За кое?

— За това. На кого си казала, че според теб премълчавам истината.

— Само на Мунк — отвърна Миа. — И той беше на мнение, че греша. Виждаш какво е положението.

— Какво?

— Понякога действам необмислено, а теб всички те харесват. Това достатъчно извинение ли е?

— Да — кимна Габриел.

— Чудесно — заключи приветливо Миа. — Значи мога да говоря с теб за това, за което исках.

— За какво? — попита Габриел.

— Намери ме.

— Кой?

— Скункс.

— Сериозно ли? Не е възможно. Той мрази полицията.

— Не се шегувам. Бях в „Лори“ и не щеш ли, изникна той.

— Нищичко не разбирам — изуми се Габриел.

— Странно, нали?

— Удивително.

— И аз така си помислих. Каза някои неща, които само ти можеш да ми помогнеш да проумея. Ще ги обсъдим ли?

— Разбира се — съгласи се той.

— Чудесно — усмихна се Миа. — Само ще си взема чаша кафе. Ти искаш ли?

— Да, благодаря.

Габриел се зарадва на топлия, съпричастен поглед, който Миа му отправи на излизане от стаята.

Беше много по-топло в леглото, където непознатите лица му казаха да спи. Беше там от няколко дни и все още не знаеше къде се намира и кои са тези хора, но го увериха, че е в безопасност и няма причина да се страхува.

Непознатите се държаха мило, но бяха доста глупави. Не разбираха, например, че стените в къщата са тънки и се чува какво говорят за него, когато си е легнал. Мама винаги го предупреждаваше да внимава с хората — те са двулични и не може да им се вярва. Той осъзна колко права е била, защото непознатите говореха пред него едно, а друго, когато се намираха в съседното помещение и мислеха, че не ги чува.

Ненормална история.

Държала го е затворен в тази съборетина в продължение на десет години.

Не е виждал други деца.

Щастлива случайност е, че някой го е намерил.

Седял е под тялото ѝ повече от седмица.

Бил е съвсем омаломощен.

Опита се да разбере за какво говорят. Не беше тъп — говореха за него, естествено, но не схващаше какво точно казват. Какво имат предвид. И защо мама я няма — и това не можеше да си обясни. Хората, които дойдоха, я свалиха от тавана и той се зарадва да я види, но изглежда тя още не беше готова или пък… да, докато чакаше, трябваше да остане тук.

При непознатите с две лица, на които не може да се вярва. Бяха глупави, но имаха хубава храна. И страшно топли стаи. И не на последно място — и това много го радваше — книги. Невероятно много книги, не само „Пипи“. Не подозираше, че на света има толкова много книги. Момченцето ги поглъщаше една по една. Не можеше да им се насити. Буквите върху хартията го подтикваха да се смее в душата си, да разсъждава за разни работи, да пътува с ума си до фантастични места, където никога не е бил.

След известно време казаха, че се налагало да говори с мъж с рядка брада и с професия — както я нарекоха — „психолог“. Той бе точно въплъщение на мамините думи — подъл отвътре и нахилен отвън. Мъжът с рядката брада го подкани да си вземе от бонбоните в купата на масата между тях, навярно за да го подмами, както правят хората, но той не отказа, защото бяха вкусни, и закима с възможно най-послушен вид, докато мъжът говореше.