Миа кимна. Скункс бе използвал същия израз и в последствие тя го беше проверила. Има разни видове хакери. Габриел беше бял. От добрите.
— Знаете и за групата „Анонимъс“, нали? И за „Лълз Сек“?
— Чувала съм за „Анонимъс“ — потвърди Миа.
— Да, сега са звезди — разясни Ларшен. В това време сервитьорът му донесе кафе. — Започнали са от един сайт на име „4chan/b/“. Известен ли ви е?
— Не, изобщо — усмихна се Миа.
Разбра, че това е правилният подход — да се преструва на възможно най-невежа, макар Габриел да ѝ бе обяснил някои от тънкостите на мрежата. Събеседникът ѝ с готовност се хвалеше с познанията си и точно сега тя нямаше нищо против — живо я интересуваше съдържанието на папката пред нея.
— Накратко ли да обясня, или предпочитате пълната версия? — попита Ларшен.
— Нека бъде кратката.
— Дадено. Сайтът „4chan“. Банда млади идиоти. Маргинали. Докато не осъзнават, че са много.
Ларшен отпи от кафето.
— Така ли?
— Да. Много маргинали — обобщи той с усмивка. — Имат сила. Основно момченца на четиринайсет-петнайсет години, обаче могат да парализират цялото общество, ако поискат.
— В какъв смисъл?
— Ами въздушен трафик, улично осветление, банки, водоснабдяване — всичко днес се управлява чрез електронни данни, нали така? Вече не се използват хартиени носители. Следите ли ми мисълта?
— Разбира се — увери го Миа.
— A DDos? — поинтересува се Ларшен.
— Моля?
— Запозната ли сте с понятието „DDos атака“?
— Нищо не ми говори — призна тя.
Това достави нескрито удоволствие на елегантния мъж.
— DDos атака. Distributed Denial-of-service attack — разпределена атака за отказ на услуга. За това го разследваме — вашия човек, Кристиан Карлсен. Или Скункс, ако предпочитате.
Ларшен отново отпи от кафето и погледна Миа с усмивка.
— И какво е това?
— DDos ли?
— Да.
Костюмираният инспектор от Крипос се ухили, очевидно му беше много приятно да ѝ обясни нещо, което тя не знае.
— Казано накратко, означава да изпратят огромен брой запитвания към даден сайт, толкова много, че той не успява да се справи и блокира.
— Запитвания ли?
— Да обясня ли по-просто?
— Да, ако обичате.
— Предполагам, чували сте за „Уикилийкс“?
— Да.
— Помните какво стана в САЩ. След събитията около Джулиан Асанж и цялата тази история, знаете: някои компании решават да прекратят преводите на пари към тях. „Виза“, „Мастър Кард“, „Пей Пал“. В „Уикилийкс“ вече не постъпват средства.
— И?
— Тогава те извършват такава атака.
— Кой?
— Хакерите. „Анонимъс“. Атакуват сайтовете на тези големи компании чрез DDos. Изпращат толкова много запитвания едновременно към един и същи сайт, че той забива и се налага да го свалят. „Виза“ и всички останали не работят.
— Разбирам — отвърна Миа и хвърли поглед към папката на масата. — Но какво общо има това със Скункс?
— Смятаме, че Кристиан Карлсен е един от норвежците, които стоят зад атаките. И ФБР ни помоли да се уверим, че ще си получи наказанието.
— Следователно имате конкретни доказателства?
— За какво?
— Че Скункс, тоест Кристиан, е замесен.
— Почти стопроцентови.
Ларшен отпи глътка кафе.
— Значи не съвсем.
— Да, но в момента изчакваме.
Костюмираният мъж ѝ намигна.
— В смисъл?
— Трябва да разберете, че тези хора се крият невероятно добре. Имам предвид в мрежата.
— Обаче знаете къде е?
— В реалността ли?
— Да.
— Естествено. Отдавна го наблюдаваме.
— Знаете къде се намира Скункс?
— Щяхме да бъдем много лоши професионалисти, ако не знаехме, не мислите ли?
— Има ли някаква възможност да получа…
Миа не свари да си довърши въпроса — Ларшен извади от папката един лист и го побутна към нея.
— Там ли е? — попита тя, като погледна адреса.
Елегантният мъж кимна.
— Задължена сте ми.
Той поднесе чашата с кафе към устните си и отново намигна.
— Определено — усмихна се Миа. — Благодаря.
— Моля. Дръжте ме в течение.
— Естествено.
— Нали ще ми се обадите?
— Непременно.
Миа си допи кафето, втурна се навън, извади телефона си и набра номера на Мунк.
Мириам Мунк се връщаше с колата от летище „Гардермуен“, а на задната седалка седеше Марион. Чувстваше се виновна, непочтена, но бе минало по-добре от очакваното най-вече защото закъсняваха. Наложи се Юханес почти да тича — направо на контрола, та не остана време за дълго, церемониално сбогуване.
— Гледай да не те изяде акула!
Марион силно прегърна баща си.
— Обещавам! — засмя се Юханес и успя само набързо да целуне Мириам.
Помахаха му и за момент Марион сякаш се натъжи, че той заминава, но сега, седнала отзад, изглеждаше спокойна. Вероятно защото Мириам бе нарушила едно от правилата си и ѝ беше позволила да гледа филм на айпада в колата.
Все още имаше възможност да се откаже, не беше нужно да се вижда със Зиги, можеше да не се включи в акцията утре, но макар на теория да имаше избор, знаеше, че е твърде късно. Влакът бе потеглил и вече не беше възможно да го спре. Нямаше как да му каже сега, щеше да провали пътуването му, не искаше да му отнема радостта, но когато се върне, ще му признае.
