Ще бъде облекчение в много отношения. Честността. Няма да се налага да продължава с тази игра. Хвърли поглед към огледалото — сладкото момиченце се смееше на нещо на екрана пред нея — отново усети пробождане, но го остави да затихне.
Марион ще го приеме добре.
Беше напълно убедена.
— При баба ли отивам? — попита детето, когато видя, че са спрели пред бялата къща в квартал „Рьоа“.
— Да — кимна Мириам, слезе от автомобила и махна на майка си, която вече ги чакаше на стълбите.
— Ура! — възторгна се Марион и нетърпеливо си разкопча предпазния колан.
— Добре ли мина? — попита Мариане Мунк и пое ученическата раничка и чантата, приготвена от Мириам.
— Да, малко закъснявахме, но стигнахме точно за полета.
— Може ли да гледам телевизия, бабо?
Марион не изчака отговора, а направо се втурна в къщата.
— Значи, до сряда? — попита майката на Мириам и я погледна.
— Да, ако не те затруднява.
— Не, разбира се. Хубаво е, че помагаш на Юлие.
Съвестта на Мириам отново се обади, но този път лъжата беше оправдана — все пак не можеше да каже на майка си какво всъщност се кани да направи.
Щеше да вземе участие в незаконна акция.
Майка ѝ несъмнено щеше да я подкрепи, но от групата бяха изключително строги в това отношение.
Забеляза, че мнозина погледнаха към нея, когато го казаха — особено този Гайр, поначало скептичен към нейното участие.
Малка, невинна лъжа. Беше ѝ простено.
— Иначе е добре, нали? Не съм я виждала от ужасно дълго време.
— Да, но знаеш каква е. Много е чувствителна. Любовна мъка — ще ѝ мине.
— Уф, да, не е лесно. Радвам се обаче, че има теб — майка ѝ я погали по бузата. — Поздрави я от мен и ѝ кажи някой път да ми дойде на гости.
— Непременно — обеща Мириам.
— Няма ли да кажеш „чао“ на мама?
Последното тя извика към коридора и Марион веднага дотича и набързо прегърна майка си.
— До сряда! — сбогува се с усмивка Мириам и се запъти към колата.
— Поздрави Юлие — махна Мариане и влезе в бялата къща.
Миа Крюгер седеше с Мунк зад стъклото от другата страна на залата за разпити, обзета от отвратителното чувство, че напълно се е заблудила. Младият хакер с черно-бялата коса не помръдваше. Гледаше ги. Знаеше, че са там, макар и да не можеше да ги види. Седеше така — безучастно, в пълно мълчание, откакто го бяха довели преди повече от денонощие.
— Още ли няма резултат? — попита Анете Голи, току-що влязла в стаята при тях.
— Не — въздъхна Миа.
— Все същото ли твърди?
— Дума по дума, всеки път — отвърна Мунк и се почеса по брадата.
— И продължава да не иска адвокат?
— Не иска, не му бил необходим.
Миа отново впери поглед в младежа, който седеше все така неподвижно, вперил поглед в тях.
— Засега е прав — отбеляза Голи и седна.
— Нищо ли не научихте от компютрите му? — поинтересува се Мунк.
— Нищо. Преди малко говорих с един от техниците, не намират никакви файлове. Дори е впечатлен.
— Как така? — не разбра Миа.
— Няма нищо в паметта на компютрите — повтори русокосата прокурорка и разпери ръце.
— Трябва да е имало нещо — намеси се Мунк.
— Не — поклати глава Голи. — Съвсем празни са. Нищичко.
— В какъв смисъл?
— Няма нищо. Не става въпрос за нещо уличаващо, чисто и просто паметта е съвсем празна.
— Изумително — отбеляза Мунк.
— Позволих си да разпитам Габриел как е възможно. Надявам се да нямате нищо против. Впрочем не изглежда в особено добро настроение — случило ли се е нещо?
— Моя е вината — призна Миа. — Бях малко жестока към него. Извиних му се. Обзалагам се, че бързо ще му мине.
— Я виж ти! — възкликна Анете. — Само защото познава Скункс и не знае къде е, си го обвинила в съучастие? Това ли искаш да кажеш?
Миа усети сарказма ѝ, но не му обърна внимание, сега имаше прекалено много грижи.
— Ще се сдобря с Габриел. Както споменах, вече го помолих за извинение.
— Хубаво — въздъхна Анете. — Не е ли малко прекалено?
Миа забеляза, че русокосата прокурорка гледа Мунк.
— Кое? — подразни се Миа.
— Защо го държим тук?
Тя кимна към младия хакер от другата страна на стъклото, който не беше помръднал.
— Той ни донесе видеото — припомни Мунк.
— За да ни помогне.
— Възможно е, но…
— Какво каза Габриел? — прекъсна го Миа.
— За кое?
— За това, че няма нищо на конфискуваните от дома му компютри.
— Реагира като другия техник, с когото разговарях — отвърна Анете. — Беше впечатлен.
— Някой би ли ме просветлил? — въздъхна Мунк и се извърна към тях. — От друго поколение съм, знам. Съжалявам, че трябва да ми се обяснява като на идиот, но защо не е имало нищо на компютрите? И защо техниците са впечатлени?
Възпълният следовател ги гледаше, очевидно не беше разбрал нищо от разговора им.
— Впечатлени са, защото са нърдове — отговори Миа, без да откъсва очи от съседното помещение.
— И какво значи това?
— Възхищават му се. Явно е бил подготвен. В случай че един ден някой нахлуе в бункера му, както направихме ние, е имал система, която да изтрие всички налични данни.
— И защо това ги впечатлява?
Лицето на Мунк продължаваше да изразява недоумение.
— Защото не е лесно — намеси се Анете Голи. — Имаме само хипотези.
