Всички мълчаха, докато те двамата си говореха нещо с нисък глас. В един момент докторът се обърна и погледна право към нея.
— Инспекторе, все пак имам нещо за вас.
Ким се приближи със затаен дъх. Скочи в изкопа и застана до него.
— Слушам ви.
— Виждате ли ето тези кости тук?
Тя кимна.
— Гръбначният стълб води към врата, където се намират седемте шийни прешлени. Най-горният е С1, атлас, следващият е С2, аксис.
Пръстът му продължи надолу по дължината на врата, като проследи всички прешлени от третия до седмия. Ким видя ясно изразена пролука между номер три и четири. Дясната й ръка инстинктивно опипа задната част на собствения й врат. Недоумяваше как, по дяволите, беше успял да забележи това от ръба на изкопа.
— Кажете ми го направо, докторе.
— Мога да ви кажа без никакво съмнение, че горкото създание е било обезглавено.
Ким излезе от изкопа.
— Хайде, Брайънт. Време е да започваме.
Тя хвърли един поглед на непознатия пикап "Тойота" й по метода на изключването прецени, че това трябва да е колата на доктор Даниъл Бейт. Над калника му имаше лека вдлъбнатина и целият беше покрит с кал.
— За Бога, какво е това? — възкликна Ким и подскочи назад.
— Хм… Казват му "куче", началство.
Ким погледна по-внимателно към косматата муцуна, която се беше появила на задния прозорец на колата. После сбърчи вежди.
— Брайънт, само на мен ли ми се струва или…
— Не, началство, по всичко личи, че има само едно око.
— Стига сте ми плашили кучето — каза Даниъл Бейт и се приближи към тях. — Мога да ви уверя, че тя няма какво да ви каже.
Ким се обърна към своя колега.
— Виждаш ли, Брайънт, кучетата наистина приличат на стопаните си.
— Знаете ли, след събуждане по телефона в четири сутринта и след три часа и половина шофиране, за да стигна дотук, вие със сигурност не сте онова, от което имам нужда.
— Сляпа ли е? — попита го Ким, докато той отваряше вратата на автомобила.
Кучето изскочи навън и седна. Доктор Бейт закачи каишка за червения й нашийник и енергично разроши козината на главата й.
— Има безупречно зрение, що се отнася до дясното й око.
Ким отбеляза, че кучето е немска овчарка. Пристъпи напред и доближи ръка към носа на животното.
— Хапе ли?
— Само надменни детективи.
Ким завъртя очи към небето и погали кучето по главата. Козината му беше мека и топла.
Беше озадачена от това, което й беше казал доктор Бейт. За да пристигне от Дънди, който се намираше на 560 километра оттук, трябваше да е шофирал много повече от три часа и половина.
— Защо я водиш? — попита го тя.
— Бяхме си взели няколко дни почивка след последния случай, по който работих. Разглеждахме възможностите за скално катерене около Чедър, когато се обади шефът ми. Аз бях най-близо.
В гласа на Даниъл не се долавяше раздразнение — просто приемаше факта, че подобни обаждания вървяха ръка за ръка с работата му.
Ким неволно беше спряла да гали кучето по главата и сега усети как животното я побутваше подканващо с топлия си нос.
— Я виж ти, инспекторе — каза Даниъл Бейт и я погледна насмешливо. — Някой тук все пак те харесва.
Ким не успя да му отговори подобаващо, защото точно в този момент звънна мобилният й телефон.
Даниъл се обърна и тръгна заедно с кучето си към горния край на района, а тя прие обаждането.
— Какво има, Стейс?
— Къде си?
— Тъкмо тръгваме. Защо?
— Нагоре ли гледаш или надолу?
— Моля?
— Открих Уилям Пейн, единият от двамата нощни дежурни.
— Дай ми адреса.
— Погледни надолу към хълма. Би трябвало да виждаш: седем къщи, подредени в редица. Трябва ти онази точно в средата. Предният и задният двор са настлани с бетонни плочи.
Ким вече вървеше надолу по хълма.
— Откъде знаеш това, по дяволите?
— От сателитните снимки в "Гугъл", началство.
Ким поклати глава и прекъсна разговора.
— Къде каза, че отиваме?
— Да разпитаме първия си свидетел.
— Тук? — попита Брайънт, докато отваряше портата на оградата, която му стигаше до кръста.
Предният двор беше изцяло покрит с бетонни плочи, което му придаваше някак зловещ вид. Пътеката към къщата се отличаваше единствено по наклонената рампа, която се издигаше от останалия бетон и водеше право към входната врата.
След две почуквания на вратата се появи висок мъж с гъста, напълно бяла коса.
— Уилям Пейн?
Мъжът кимна.
Брайънт извади служебната си карта.
— Може ли да влезем?
Мъжът се намръщи и не помръдна от мястото си.
— Не разбирам. Вчера един полицай вече идва и записа подробно всичко.
Ким хвърли поглед на Брайънт, преди да продължи.
— Господин Пейн, тук сме във връзка с разследване, което се отнася до дома в Крестуд.
Ким не беше изпращала други полицейски служители на този адрес.
По лицето на мъжа едва сега се изписа разбиране.
— Да, естествено — каза той. — Моля, заповядайте.
Той направи крачка назад и Ким го прецени набързо. Бялата му коса създаваше впечатление за много по-възрастен мъж, отколкото лицето му. Сякаш в него успоредно бяха вървели два отделни процеса на остаряване. Лицето му беше на човек, не по-възрастен от четиридесет и няколко години.
— Моля ви, пазете тишина, дъщеря ми спи.
Гласът му беше нисък и приятен, без следа от местния диалект.
— Оттук — прошепна той.
