Под тях, в ямата, двамата състезатели излязоха и заеха местата си. Съдията прочете правилата и отстъпи назад. Мъртва тишина се възцари в ямата.
Битката беше кратка, ала груба. След по-малко от минута единия вече бе мъртъв. Тълпата побесня и зарева одобрително. Кар погледна как прислужниците изнасят тялото и потръпна.
— Радвам се, че откупихте договора ми. Онзи долу можеше да съм и аз.
— Не — обади се Толонен. — Ти беше изключение. Никой не би могъл да те победи на арената. Дори и след сто битки. Веднага го разбрах.
— Още от пръв поглед? — Кар се засмя и погледна по-възрастния в очите.
— Почти…
Кар се усмихваше.
— И досега си спомням как ме погледнахте за първи път — толкова надменен беше този поглед — и после ми обърнахте гръб.
Толонен също си спомни и се засмя.
— Е, понякога е по-добре да не позволяваш на човек да разбере какво точно си мислиш за него. Но беше вярно. Точно затова приех предложението ти. Веднага разбрах, че мога да те използвам. Начинът, по който се опъна на младия Ханс. Хареса ми. Изкара го от кожата му.
Кар сведе поглед.
— Чухте ли, че хванах следите на Де Вор?
Очите на Толонен се разшириха.
— Не!!! Къде?!
— Не съм много сигурен, но мисля, че е започнал работа като надзирател в една от големите плантации. В момента моят човек Чен го разследва на място. Веднага щом се сдобием с доказателство, нападаме.
Толонен поклати глава.
— Боя се, че е невъзможно.
— Извинете, генерале, но какво искате да кажете с това?
Толонен се наведе напред и постави ръка на якото рамо на Кар.
— Защото точно в момента ми трябваш, ето защо. Опитът ти е нужен на тази операция, затова започваме още тази вечер. Така че да можем мигом да задействаме схемата.
— Не може ли някой друг да…
Толонен поклати глава.
— Не. В цялото Чун Куо има само един човек, който би могъл да осъществи този план, и това си ти, Кар. Чен ще се оправи. Ще се погрижа да има пълна подкрепа. Но тебе не мога да те включа. Не и този път.
Кар се замисли за миг и вдигна очи. Усмихваше се.
— Ами май най-добре да се захващам тогава, а, генерале?
Щом Чен влезе, надзирателят Бергсон вдигна поглед. Стаята беше тъмна, въпреки кръга светлина в средата на масата, осветяващ мястото, където бе седнал. Беше гологлав, тъмната му коса бе пригладена назад и бе облечен в просто копринено ПАУ, но Чен го позна веднага. Беше Де Вор. Беше почти сигурен. На ниската масичка пред него бе поставена дъска за УЕЙ ЧИ — седем кръгли черни камъчета бяха поставени на началните точки и оформяха голямо Н в центъра на решетката. И от двете страни на дъската имаше по един поднос — единият пълен с бели камъчета, а другият — с черни.
— Играеш ли, Тон Чу?
Чен срещна погледа на Де Вор и за миг се замисли дали е възможно да го разпознае под маската, после прогони мисълта — спомни си как Де Вор бе убил човека, когото Чен бе наел да играе него самия онзи ден, преди пет години, когато умря Као Джиян. НЕ — помисли си той, — ЗА ТЕБЕ СЪМ ТОН ЧУ, НОВИЯТ РАБОТНИК. НО НИЩО ПОВЕЧЕ. УМЕН ЧОВЕК. ПОКОРЕН. БЪРЗО УЧИ. НО НИЩО ПОВЕЧЕ.
— Баща ми играеше, ШИ Бергсон. Понаучих се от него.
Де Вор погледна двамата стражи зад Чен, посочи им лекичко с брадичка вратата и ги освободи. Напуснаха веднага.
— Седни, Тон Чу. С лице срещу мене. Докато играем, ще си поговорим.
Чен влезе в кръга светлина и седна. Де Вор го гледаше известно време, отпуснал ръце на коленете си; след това се усмихна.
— Тези двамата, дето сега излязоха… Те са полезни хора, но като опре до тази игра — вместо мозъци в главите им има лайна! Ти лайна ли имаш в главата си, Тон Чу? Ще ми свършиш ли работа?
— Ще ви свърша, ШИ Бергсон.
Де Вор се взря в него, после отпусна очи.
— Ще видим.
Взе едно бяло камъче от подноса и го постави на две линии навътре и шест надолу от горния ляв ъгъл на таблото. Чен забеляза колко здраво и все пак колко нежно Де Вор държи камъка между палеца и показалеца си; колко остро изтрака топчето върху дървото, когато той го постави — колко живо и определено изглеждаше самото движение. Погледна върху дъската своите седем черни камъка като крепости, отбелязващи границата на територията на бойното поле. Своите седем и тези на Де Вор.
Камъчетата на Де Вор бяха толкова бели, че сякаш надхвърляха тъмната сила не неговите собствени.
Чен взе едно черно камъче от подноса, задържа го за миг в ръка, заобръща го между пръстите си, като усещаше хладната му гладкост, съвършената заобленост на върховете му, приятното обло чувство, което създаваше. Никога не бе усещал нищо подобно — никога не бе играл с камъчета и дъска. Все с машини. Машини като онази в стаята на Као Джиян.
Той постави внимателно камъчето на дъската, вземайки пример от Де Вор, и отново чу онова остро, прекрасно изтракване на камъка върху дървото. После се облегна назад.
