Вече нямах възможност да вляза в университета, но може би това беше благословия. Харесваше ми да работя в отдела за помощи за безработните. „Аполо Хаус“ беше в центъра на града, заобиколена от магазини, офиси и кръчми. Отначало подражавах на другите, докато ми показваха как да помагам на посетителите да попълват формулярите, а после и да ги обработвам. Имаше ужасно много писмена работа. През първите няколко месеца не ми даваха да обработвам документи. Правех много копия, разнасях папки от една стая в друга и купувах чай и кафе. След обработката отделът издаваше чек на името на получаващия помощи, който можеше да се осребри в пощенския офис на отсрещния тротоар. Процесът беше строго контролиран и добре управляван. Всяка секция от около осем души обработваше по петстотин искания. Секцията се състоеше от двама помощници и петима чиновници, един от които беше началник. Нашият началник беше Брайън — вдовец на средна възраст с три големи деца. Не изглеждаше особено умен, но беше много мил с всички ни.
В началото се боях от безработните. Бях чувал какво говореше за тях баща ми, който ги наричаше мързеливци и използвачи. Бях останал с впечатлението, че всички те са престъпници. Макар че някои от клиентите, с които работехме, току-що бяха излезли от затвора, повечето бяха обикновени хора, които бяха изгубили работата си или си търсеха такава. Безработицата беше висока и при нас идваха да се запишат всякакви хора. Домакини от средната класа, зарязани от съпрузите си; младежи, напуснали колежа; пияници и наркомани. Бащата на един бивш съученик и бившият ни месар, който беше фалирал заради новия супермаркет, идваха заедно с хора, които никога не бяха работили. Опашката за държавна помощ приравняваше всички, но след това те не ходеха да пийнат заедно и да обсъдят как е минал денят им. Преживяваха сами безработицата през дългите си празни дни у дома или обикаляйки парковете, отбивайки се на чай в евтини кафенета, за да минава времето. Разбирах тази самата, без да съм я изпитвал.
Обикновено хората бяха мили с мен — вероятно защото са мислели, че аз решавам дали да получат помощ или не. Имахме малко власт и научих, че има начини да откажеш искане или да „изгубиш“ документите, ако решиш.
За няколко месеца научих много повече за света, отколкото за години учене. При това имах истински приятели, каквито никога преди не бях имал. Мама не разбираше това и едва когато се впуснах в света, осъзнах колко необикновена е тя в това отношение. Нямаше приятели.
Работата ми се отразяваше добре. Не беше трудна, а колегите ми бяха много мили. Почти не можех да повярвам на късмета си. Прекарвах всеки ден с един куп хора, които не ме тормозеха или подценяваха, вършех работа, която не ме уморяваше много и в края на всяка седмица получавах пари за нея. Не много, но не плащах наем или ипотека, тъй че имах почти достатъчно, за да платя сметките по поддръжка на къщата, от време на време да ида на кино и да пийна след работа повечето петъци, преди да хвана последния автобус. В отдела, в който работех, имаше всякакви хора на всякаква възраст.
Доминик беше диджей в дискотеката на футболния си клуб, вечно дъвчеше дъвка и не можеше да каже и изречение без думите „разбираш ли?“ в края. Мисля, че не му се искаше да е на трийсет години. Би предпочел да е на моята възраст. Китайката Сали беше малко по-голяма от мен. Всъщност беше наполовина корейка, наполовина ирландка, но беше отрасла в Трали. Всички продължаваха да я наричат Китайката Сали, а на нея ѝ беше писнало да ги поправя. Ивлин беше най-възрастната от всички ни. Черногледа алкохоличка, тя пушеше цигара от цигара, знаеше много мръсни вицове и никога не беше имала читаво гадже. Беше израсла в бедняшки квартал в центъра. Хубавата Джейн ми беше връстница и първата лесбийка, с която се запознах. Изобщо не отговаряше на представите ми за лесбийка. Имаше дълга коса и носеше поли. Арнолд беше 24-годишен баща на трима сина, който не си падаше по деца. „Обичам синовете си, разбираш ли? Но просто не ги понасям.“ Беше вечно нещастен и без пари. Длъжността му беше малко по-висока от моята, но явно не печелеше достатъчно, за да издържа петчленно семейство.
Бяхме странна смесица, но всички се разбирахме. Никой не споменаваше килограмите ми. Приемахме всеки със странностите му и макар да ме наричаха Баровеца заради изискания ми акцент, но го правеха със симпатия. Струва ми се, че никой от нас не беше мечтал да работи в отдела за социални помощи. Всички се бяхме оказали там по различни житейски пътеки и вероятно щяхме да останем там до пенсия.
През юни 1982 година, макар че бях работил само седем месеца, ме повишиха от помощник в чиновник (вече можех да разговарям сам с клиентите). Получих малко увеличение на заплатата. Сали беше бясна.
— Само защото си мъж! — каза тя.
Работеше там почти две години без повишение, но аз не бях виновен, че съм мъж. С мама едва успявахме да оцелеем.
