Стая за гости полностью

Спомените те отнасят към първия Ден на благодарността, след като те взе. Някъде по това време разбра, че дълго ще си в това положение. Че времето ти в бараката ще се измерва с години, не с месеци. Опитваше се да не си представяш семейството си — родителите ти на масата за вечеря, преструвайки се, че всичко е наред. Брат ти дали е дошъл от Мейн, или изобщо е прескочил празниците?

Преди беше част от цялото. Толкова често си ги сплотявала — баща ти, майка ти, брат ти. Разведрявала си настроението след кавга, носила си у дома добри оценки, весели новини, материали за семейната коледна картичка. Дали са продължили без теб? Или семейството ти се е разпръснало, връзките са се разпаднали, както често става с хората след ужасна загуба?

— По дяволите. — Вдига очи от телефона си. Присвива ги. — Трябва да изляза за секунда. — Думите му заглушават филма. — Стой тук.

Уж говори на Сесилия, но знаеш, че има предвид теб. Телефонът му избръмчава. Поглежда го, след това отново вдига глава.

— Веднага се връщам. Само ще взема нещо.

Пише бързо, след това оставя телефона си на страничната облегалка на фотьойла си, за да си обуе ботушите. Сесилия натиска пауза на филма.

— Какво става?

Той вдига очи, обул е единия си ботуш, а другият е в ръката му.

— Нищо. Просто приятел, който иска да ми даде нещо.

Изражението му е същото както през онази нощ, когато те доведе в къщата, когато гласът на дъщеря му се дочу от другия край на коридора. Толкова необичайно е да го виждаш такъв. Хванат неподготвен, борейки се да опази двата си живота да не се сблъскат помежду си.

— Веднага се връщам. — Взима ключовете от къщата. — Няма да отида далеч. — Бавно и преднамерено добавя за теб: — Точно зад ъгъла ще съм. — Посочва към неизвестно място на запад от къщата. — Няма да ме има само няколко минути.

Сесилия му маха разсеяно, нетърпелива отново да пусне филма. Ти кимаш леко на баща ѝ.

По-скоро тича, отколкото да върви към вратата, и след като те поглежда за последно, излиза. Ключалката изщраква отвън, безполезна предпазна мярка, за да задържи натрапниците отвън, но не и — напълно съзнаваш това — някого да напусне къщата.

Мислите ти бушуват в главата. Пърхат около теб като комари, хленчат, твърде бързи са за теб. Пресягаш се да ги уловиш, опитваш се да ги разгледаш една по една.

Няма го. Не и за дълго, каза, но го няма. Само двете сте. Ти и Сесилия. Помръдваш на дивана, в стомаха си чувстваш тежест, когато го виждаш.

Телефона му.

Толкова бързаше да излезе, че е оставил телефона си на страничната облегалка.

Оглеждаш се. Ключът от пикапа му виси до вратата. Ами той? Къде е той?

Ако излезеш — ако опиташ да прибягаш до пикапа — дали ще те види?

Сесилия се сгушва до теб. Бориш се да останеш съсредоточена. Мозъкът ти гази из царевично брашно, плува в меласа. Можеш ли да я оставиш?

В гърдите ти се стяга юмрук.

Остана заради нея. В деня, когато той не те заключи добре. Каза си, че оставаш заради камерите. Защото не си сигурна. Защото си изплашена. Но би могла да намериш увереност. Би могла да намериш смелост.

Беше заради момичето. Остана заради момичето. Сега го знаеш.

По какъвто и начин да успееш да се измъкнеш оттук, той трябва да включва и нея. Искаш да е в безопасност. Искаш постоянно да е пред очите ти.

Точно преди да излезе, баща ѝ посочи на запад. През първата нощ, когато те доведе в къщата, дойдохте от обратната посока. Мислиш. Трябва да се довериш на спомените си за пътя, за следите от гуми, за посоката, от която допускаш, че сте дошли. Би могла да потеглиш на изток и да следваш същите пътища. Той те накара да затвориш очи, но ти усещаше под себе си плавния ход на пикапа, което означаваше асфалт.

Чакаше го да сбърка. Внимаваше.

Чакаше, за да си сигурна.

Трябва да е сега.

Ако не избягаш сега — когато го няма, с телефона му и ключовете за колата в ръцете ти и с очертанията на план за бягство — тогава кога?

Ушите ти започват да бучат. Колко време похаби, за да мислиш това — две минути, три? Трябва да е сега.

Можеш да си у дома за Коледа. Това накланя везните. Последната мисъл, която ти е трябвала, за да те тласне отвъд ръба. Взимаш дистанционното и натискаш пауза на филма. Сесилия надига вежди към теб, сякаш те пита: „Има ли проблем?“.

Не знаеш как да ѝ го кажеш. Как да ѝ кажеш, че и двете трябва да вървите. Че има неща, които ти знаеш, а тя не, и че трябва да ти се довери.

И ти трябва да ѝ се довериш.

— Трябва да изляза — казваш ѝ. — Да се разходя.

Тя се намръщва.

— Сега ли?

— Да. — Преглъщаш. Опитваш се да говориш с ясния и уверен тон на жена, която постоянно ходи на разходка, която е паркирала колата си точно зад ъгъла. — Просто си спомних… нещо. Трябва да вървя. — Звучи толкова истинско в устата ти, трябва да вървя, трябва да вървя, трябва да вървя. — Няма да се бавя.

Тя свива рамене. Осъзнаваш, че е свикнала на това, свикнала е възрастните да се измъкват по всяко време на нощта, да изчезват по неясни причини, да се връщат все едно това е най-естественото нещо на света.

И тогава ѝ казваш.