Стая за гости полностью

— Трябва да дойдеш с мен.

Челото ѝ се смръщва. Прилича на него, когато е ядосан. Когато му говориш или му искаш различни неща. Тя е Сесилия. Тя е дъщеря на баща си.

— Просто ела с мен — казваш.

Тя отново извръща лице към екрана.

— Не мога, наистина. Трябва да кажа на татко. А и все пак, има филм.

Толкова е сладка, толкова е възпитана. Заобикаля темата, щади чувствата ти. Измисля извинения, вместо да каже очевидното: Не мога да изчезна с една непозната в нощта.

— Всичко е наред — казваш ѝ. — Татко ти няма да има против.

Намръщва се. Лъжеш и тя го знае.

Настояваш.

— Всичко ще е наред.

Нямаш доводи, с които да я убедиш, нямаш и време да измислиш такива. Той може да се върне всеки момент.

Трябва да вървиш.

— Хайде.

Ставаш. Тя не помръдва. На тринайсет е. Не на десет, не на шест. Няма да те последва само защото ти си ѝ наредила.

Сръчкваш я.

— Да вървим.

Тя леко се отдръпва. Дразниш я, плашиш я. Иска да я оставиш на мира.

Сега не е време да отстъпваш. После ще обясняваш. Засега единственото, което трябва да знае, е, че си на нейна страна и че животът ще е по-хубав, ако те последва.

— Няма за какво да се тревожиш. Просто разходка. Нали? Само отиваме на разходка.

Искаш да я успокоиш, но в гласа ти има нотка, която звучи плашещо. Започваш да губиш търпение.

Дали пък да не избягаш сама?

Ако не ти позволява да я спасиш, дали ще спасиш себе си, без да погледнеш назад?

Последен опит.

Сядаш отново до нея. Поглеждаш в очите, които са наполовина неговите.

— Чуй ме. — Говориш ниско, дъхът ти е горещ и влажен като мъгла по невидим прозорец. — Няма нищо. Само малко пътешествие. Всичко е наред, да знаеш. Нормално е да прекарваш време без него. Нормално е да искаш това.

Тя се свива на кълбо, а ръцете обгръщат краката ѝ.

— Не знаеш какво говориш.

Не искаш да ѝ споделяш теориите си за онова, което става нощем. Знаеш, че може да грешиш. Знаеш, че нищо не знаеш.

Стараеш се да звучиш колкото се може по-нежно.

— И аз обичах да прекарвам време с родителите си — казваш. — Като бях на твоята възраст. — Гърлото ти се стяга. Тя е тук и те спира, залепила те е като мида за скала. Трябва да се изтръгнеш от тази къща. Да я изтръгнеш от него. Да я изчоплиш като стрида, едно издърпване и отваряш черупката, освобождаваш нишките.

— И аз обичах родителите си — казваш ѝ. — Още ги обичам. И аз ги обичам. Но няма проблем да си отделна личност. Няма проблем да го оставиш. Само за малко.

Тя надига поглед към теб. Бузите ѝ са пламнали, а очите са потъмнели от гняв. Момичето на татко.

— Не разбираш. Ти нищо не разбираш. — Струва ѝ усилие да е лоша с теб. Тревожно свива пръсти в юмруци, бели кокалчета и алена кожа. — Нямаш представа какво е. — Поглежда тавана и сърцето ти се разбива на безброй парченца. Тя сдържа сълзите си. — Никой не знае — казва ти. Гласът ѝ трепери като падащ от небето самолет. — Никой не разбира.

— Слушай. — Трябва да го кажеш. Трябва да опиташ. — Знам, разбираш ли? Знам какво ти причинява.

Тя те гледа неразбиращо.

— Какво?

Нямаш какво повече да направиш, за да я заблудиш. Това умно момиче е яростно лоялно. Единственото, което иска, е да обича да бъде обичана. А ти си я притиснала в ъгъла. Караш я да избира и тя те ненавижда заради това. Не я виниш.

Всяка частица от теб те дърпа към външния свят, всяка частица от теб те дърпа към нея.

Не можеш да го направиш. Колкото и да ти се иска да можеш, няма как да тръгнеш без нея.

Трябва да избереш заради нея.

— Добре. — Изправяш се. Хващаш ръката ѝ и започваш да дърпаш. — Да вървим.

Опитваш се да придадеш на гласа си тежестта на авторитета. Опитваш се да не стискаш твърде силно, да я дърпаш така, че да не нараниш рамото ѝ. Не искаш да я нараниш. Нито сега, нито никога.

Отчасти успяваш. Принуждаваш я да стане от дивана. Но тя се съпротивлява, дърпа се в обратната посока.

— Какво правиш?

Тонът ѝ е по-скоро гневен, отколкото уплашен. Стискаш другата ѝ ръка с лявата си длан и удвояваш усилията си.

По-силна си, отколкото си мислела. Може да е заради всичката храна, която си изяла. Може би мускулите ти са се заздравили. Може би вече не си толкова уязвима. Най-вероятно е адреналинът, който тече във вените ти, притеглянето на нощта отвън, зовът на асфалта, по който скоро ще караш.

Събираш сили и отново дърпаш ръцете ѝ. Става нещо не както трябва, погрешна преценка — глезенът ѝ се блъска шумно в масичката за кафе. В погледа ѝ се чете такова обвинение в предателство, че се налага да извърнеш очи. Наранила си момичето. Последното нещо, най-последното нещо, което си искала да сториш в този живот и във всички, които предстоят.