Преди да успееш да се извиниш, в къщата се понася звук, наранен и първичен. Сякаш собственият ти гняв и болка, натрупали се за пет години, минават от кожата ти към нея като електрически поток. Тя крещи и крещи, и крещи. Устата ѝ е широко отворена, очите ѝ са здраво стиснати, тя го прави по-силно, по-дълго и с повече ярост, отколкото някога си чувала. Искаш да спре и все още си с нея, толкова близо до нея в този миг. Когато мислиш, че ще ѝ свърши въздухът, нещо в нея се отваря, нов приток на въздух, и тя започва отново. Крещи така, че те ужасява, но в същото време тайно, мимолетно те освобождава. Крещи достатъчно и за двете ви.
Стоим един до друг. В първия момент осъзнавам единствено, че пръстите му вече не са заровени в косата ми и че гръдта му не е притисната до моята, разтърсвана от накъсаното ми дишане, след като са ни разделили. Дъхът му се издига, топли капчици в ледения въздух.
Реалността ме облива като студен душ. Този писък. Сякаш дошъл право от хорър филм, където завесата се дръпва встрани, за да разкрие тъмен силует и блясъка на касапски нож.
Стоим по средата на празна улица. Каквото и да е предизвикало този вик, няма как да е на повече от сто и петдесет метра от нас. Застивам на място.
— Какво беше това?
Гласът ми трепери. Тялото му е помръднало в посока към писъка и едва сега осъзнавам, че идва от къщата му. Изражението му става напрегнато. След това явно премисля нещо и се успокоява.
— Това трябва да е дъщеря ми.
Намръщвам се. Това как може да е добра новина?
— Има кошмари. Нощни ужаси. Беше заспала, когато ти ми писа, нали се сещаш?
Разбира се. Облягам се на хондата и краката ми треперят от облекчение.
Тринайсетгодишната му дъщеря, събудена от лош сън.
— Ще ида да я проверя — казва ми.
Толкова съм облекчена, но потискам смеха си, сърцето ми е леко като балон, пълен с хелий.
— Разбира се — съгласявам се, гласът ми отново е сериозен. — Отивай.
Отключвам колата и сядам на шофьорското място. Той чака, докато вратата се затвори, след това бързо ми махва и се затичва към къщата. Наблюдавам го в огледалото, тичането му се ускорява до истински спринт. Баща на мисия.
Потеглям бързо. Чувам тъп звук. Набивам спирачките, сърцето ми отново е в гърлото. Да не би току-що да блъснах нещо? Нищо не виждам, но може би е някоя катеричка?
Или човек?
Да не би току-що да съм блъснала човек? Пътищата тук са толкова тъмни. Дори съдията все се оплаква от това и умолява градския съвет да си развърже кесията за още няколко улични лампи.
Спирам, готова да повърна, и проверявам предните гуми.
Облива ме още една вълна на облекчение. Това е кутията със сладкиши, същата, която остави върху покрива на колата ми и я забрави от бързане.
Продължавам да шофирам. Дори като знам, че писъкът е бил за нищо, не съм в настроение да спирам насред тъмния път, както съм сама. Отправям се право към вкъщи.
В мига, в който Сесилия започва да крещи, я пускаш. Разтваряш пръстите си. Пускаш я на свобода. Умоляваш я да спре,
Това е най-голямата грешка, която си допускала от пет години насам. Незабавно го осъзнаваш с ослепителна яснота.
Какво вижда той: крещящото си дете, скъпоценното си съкровище, единствената си дъщеря, която внезапно спира да вика, а ти, присвита до нея, напразно си вдигнала умолително ръце.
Вратата се затръшка след него. Една, две, три стъпки са достатъчни. Застава между теб и детето си, сграбчва ви и двете за китките.
Сесилия опитва да обясни, но думите ѝ се препъват една в друга. Всичко е наред, казва, няма проблем, просто ми се стори, че видях нещо, изплаших се и извиках, но нищо нямаше, не съм наранена, тате, Рейчъл само се опитваше, просто се опитваше да помогне.
Интуитивно знае какво да направи. Лъже с надеждата да те спаси.
Той издиша продължително. Пуска ръцете ви. Гърдите му се движат нагоре и надолу, нагоре и надолу, опитва да забави дишането си.
Усмихва се. Това е само театър. Все още можеш да го усетиш, гнева му, пулсиращ под повърхността. Ноздрите му са разширени, погледът му е размътен.
— Добре ли си? — пита със спокоен глас. С гласа на татко.
Тя кима.
Той се обръща към теб, сякаш очаква да отговориш на същия въпрос. Всичко е представление. Всичко е заради нея.
И ти кимаш.
Отново се обръща към дъщеря си.
— Защо не се качиш за малко в стаята си?
Тя отговаря с „Добре“ и офейква, без да се обърне. Направила е, каквото е могла.
Горе вратата на стаята на Сесилия се затваря.
— Съжалявам — прошепваш. — Стана както каза тя, помисли си, че е видяла нещо и се стресна, и…
— Млъквай.
— Съжалявам — казваш му, а после отново: — Много съжалявам.
Не те чува.
— Какво, мамка му, си направила?
