Стая за гости полностью

Отвежда те в гората.

Ето как става: оставя тялото ти да се свлече като парцалена кукла върху пода в дневната. Наранена, но дишаща. Това е типично за теб: никога не спираш да дишаш.

Подпъхва едната си ръка под гърба ти и обвива коленете ти с другата. Може би така те отнася в пикапа. А може и да те е преметнал през рамо като чувал с картофи. Не си нещо крехко и деликатно. Знаеш какво си: задължение, с което трябва да се съобразява. Проблем за решаване.

А може и да те е сръчкал, да си отворила очи, не напълно в съзнание, но достатъчно, че да можеш да се изправиш. Може и двамата да сте се препъвали до пикапа, ръката ти през рамото му, пръстите му впити в китката ти, ръката му около кръста ти. Може да приличате на приятели след вечерно запиване — ти си доста пияна, а той те води на сигурно място.

Отваря се врата. Студен въздух те ударя в лицето. Чуваш свистенето на вятъра в клоните на дърветата, но нищо не можеш да видиш. Нито едно листо. Някой е изгасил осветлението в главата ти, мозъкът ти е безпорядък от изгорели крушки. Плачеш мълчаливо. Ако ще умираш, трябва да видиш дърветата за последно. Искаш корените им да те прегърнат, нежното люлеене на листата им да те приспи.

Слага те да седнеш на мястото до шофьора. Главата ти се накланя към прозореца, стъклото е като ледена висулка, допряла се до кожата ти. Изправя те, за да затегне предпазния колан около гърдите ти. Има ли значение, ти се ще да го запиташ. Кого го е грижа дали пикапът ще катастрофира и ти ще излетиш през предното стъкло? Ще си мъртва, без дори да си е мръднал пръста.

Но той не е човек, който оставя нещата на късмета. Затваря вратата ти и заобикаля от другата страна.

Ако това е краят, значи той ще е последният човек, който ще те види жива. Последният човек, който ще те види да мигаш, да преглъщаш. Последният, който ще гледа как гърдите ти се надигат и спадат като метроном.

Ако решиш да говориш, ще е последният човек, който ще чуе звука на гласа ти.

Има ли нещо, което трябва да изплачеш? Нещо, което някой да чуе, преди да е станало твърде късно?

Пали пикапа.

Имах майка, би могла да му кажеш. Имах баща. Като дъщеря ти. Имах баща. Имах брат. Родена съм в бурна лятна нощ. На мама ѝ било омръзнало да е бременна. Изпитала облекчение, когато най-сетне съм дошла на този свят. Била и щастлива, но основно облекчена. Раждането ми сложило край на период от големи неудобства.

Никога не си го виждал, но аз обичах живота си. Не беше идеален. Беше удобен, но не и винаги лесен. Първият ми приятел ме нарани и аз го нараних в отговор, съобщение по гласовата поща на телефонния му секретар, вбесена удивително, сложила край на младата любов. Брат ми нарани себе си, два пъти, а после и аз го нараних.

Търсех мястото си в света. Понякога имах чувството, че съм го открила, но после се тревожех, че ще ми бъде отнето. Един непознат ме нарани — не ти, друг преди теб. Ти не беше единственият. Не знаеш това. Никога не си питал и никога не съм ти казвала. Но знаех какво е, преди да ме намериш. Знаех какво е, когато някой, когото не познаваш, някой, когото никога не си срещала, реши, че част от теб винаги ще му принадлежи.