Тук е мястото, където ще свършиш като треперещо тяло на земята. Скоро всичко ще свърши. Той ще направи каквото трябва, и тогава няма да те има.
Най-сетне.
Никога не си осъзнавала колко енергия ти е струвало да бъдеш жива. Колко си изтощена от вкопчването в биещото си сърце, в дишащите си дробове, докато стихиите продължават да заговорничат срещу теб.
Време е да си тръгнеш.
Чуваш изщракването на пистолет. Вятърът разрошва тревата до теб. Ръката му те сграбчва за тила. Усещаш топлината на тялото му, студения ръб на метал до слепоочието си.
Така ли става? Винаги си мислила, че пистолетът му е само за шоу. Представяла си си, че го прави с ръце, че притиска, чака, гледа, ослушва се за стенанията и съскането на въздуха, напускащ тялото, за да не се върне никога.
Може би си го вбесила толкова, че няма търпение за това. Може би и той иска това да приключи колкото се може по-бързо.
Помръдва. Дъхът му намира ухото ти, горещ и накъсан. Прошепва нещо, което не можеш да чуеш. Чакаш. Представяш си гърмеж, фойерверки под клепачите ти, взривяваща болка, разбиваща черепа ти на две. Чакаш и чакаш, но не идва.
Дочуваш глух звук. И двете му ръце са те стиснали.
Минава ти една мисъл.
Да не би току-що да е пуснал пистолета?
Пръстите му пробягват отзад по главата ти, където черепът ти се е пукнал. Болка те пронизва чак в мозъка. Преминава през тялото ти, побиват те тръпки, завива ти се свят, стенеш, не чувстваш пръстите на краката си, не чувстваш дланите си, не чувстваш целите си ръце и после нищо.
Изгубваш се в мрака.
След като брат ти започва да те избягва, записваш да учиш психология. Професорът ти някога е лекувал ветерани с посттравматично стресово разстройство. Един ден обяснява, че травма е, когато се видиш да умираш. Ставаш свидетел на собствената си смърт и това ти се струва толкова истинско, че вече никога не си същият човек.
Не разбираш до момента, в който изведнъж ти става ясно.
Една съботна вечер Джули те убеждава да излезете. Тя си има нова любима. На дансинга я целува пред теб. За първи път приятелката ти — твоята най-добра приятелка, единственият човек, с когото можеш да си представиш, че живееш — е влюбена. Радваш се на този факт като на скъпоценен дар.
Пръстите ти се вкочанясват. Не разбираш веднага какво става. Ето как се развиват нещата: съзнанието ти се замъглява, но не го осъзнаваш, а когато го разбираш, вече е твърде късно. Обзема те странно спокойствие. Носиш се над дансинга, отделена от тълпата с невидим воал. Около всяка светлина се вият сини ореоли. В продължение на няколко минути се чувстваш спокойна, а после изпитваш нещо особено.
Слизаш от дансинга. Оставяш питието си на най-близката маса. Твоето питие — никога не си го оставяла без надзор. Но ръката ти не е била отгоре му през цялото време. Чашата няма капак. Ти танцуваше. Оставила си вратата леко открехната, съвсем леко, колкото някой непознат да се промъкне и да те нарани.
Излизаш навън. Трябва ти полъх студен вятър, арктически студ, за да се съвземеш. Севернякът да хапе бузите ти и да ти напомни, че си жива. Само че вятърът тази вечер е топъл и влажен, а главата ти се пълни с мъглив сироп.
Спираш такси. Изпитваш едновременно шок и облекчение, че си в състояние да го направиш.
Вътре в таксито ту губиш съзнание, ту се съвземаш. Нищо не те боли, но и нищо не е както трябва.
— Господине — казваш на шофьора. — Моля ви, господине.
Поглежда те в огледалото. Не помниш лицето му. Никога няма да си спомниш лицето му.
Молиш го: „Сър, бихте ли се обадили на приятелката ми — мисля, че някой е пуснал нещо в питието ми“. Не вярваш на собствените си думи. Шофьорът на таксито спира — мислиш си, че го прави. Подава ти телефона си.
Набираш номера на Джули толкова бързо, колкото ти е по силите, преди завинаги да излети от ума ти.
Събуждаш се като в медицинска драма, на легло в спешното отделение. Загриженото лице на Джули е надвесено над теб.
— Чуваш ли ме? — пита те и се оказва, че от известно време си била будна, само че не помниш. На мястото на спомените ти има черна дупка. Никога няма да се запълни. В големия филм на живота ти екранът остава черен за няколко минути. Чувстваш се ограбена, сякаш нещо с голяма стойност ти е било отнето.
Ръце в ръкавици те дърпат за рамото. Трябва да седнеш. Трябва да надигнеш тениската си, за да залепят електроди на гърдите ти. Трябва да подадеш ръка, за да ти вземат кръв за изследвания.
— Не искам кръвни изследвания — казваш им. — Дори и като съм добре, ми прилошава, когато ми вземат кръв.
Настояват и колкото повече им казваш, че не желаеш, толкова повече не те слушат. Довели са те дотук в безсъзнание на носилка, дъхът ти е миришел на алкохол. Нищо от това, което говориш, няма значение.
— Не съм съгласна — казваш. — Не съм съгласна да ми се правят тези изследвания.
