Мъж в престилка само завърта очи.
Казваш на Джули, че ще повърнеш. От нищото се появява найлонов плик. Вече е пълен до половината; сигурно и по-рано си повръщала. Избълваш жлъчка. Стомахът ти е празен, но мускулите му продължават да се свиват. Ужасяващи звуци се носят от теб, гърлени, без глас. Повръщаш с такава сила, че коремните ти мускули ще те болят на другия ден.
Между напъните обясняваш какво е станало. Формулираш го по различни начини.
Джули вика „Юбер“. В апартамента ти казва, че ще се почувстваш по-добре, след като си вземеш душ.
— Разкарай спомена за болницата от себе си — съветва те.
Измиваш тялото си, но си твърде изтощена, за да си измиеш и косата.
— Утре — казваш на Джули. — Ще го направя утре.
Главата ти докосва възглавницата. Ето го и дисонансът — всичко е нормално, всичко е необикновено. Такъв късмет имаш, че си жива. Такъв късмет е, че спиш в леглото си.
Следващият ден е като в мъгла. Будиш се с главоболие. Дъвчеш геврек. Излизаш на разходка. Има осезаема граница между теб и света. Тук е, но не можеш да го докоснеш. Вече не си сигурна как да съществуваш в него.
Още не го знаеш, но части от теб са отчупени и никога повече няма да се почувстваш цяла.
Още не го знаеш, но това не е най-голямата трагедия в живота ти.
Това е частта, която той не очакваше. Онзи ден в гората той искаше да си изненадана, потресена от самата възможност някой да пожелае да те нарани.
Станалото в клуба те промени. По времето, когато той те намери, единствената останала част от теб беше онази, която знаеше как да оцелява.
Студена твърда повърхност под гърба ти. Слабо дрънчене на метал над главата ти. Задната част на черепа ти гори. Клепачите ти са натежали. Тялото ти е една огромна рана.
Всичко е в мъгла. Тъмни стени и още по-тъмни форми — може би мебели?
Кашони.
Купчини с кашони. Очертанията на стол. Мислиш си, че различаваш работна маса с инструменти.
Звуците идват отгоре — глас, а после още един.
В къщата си. В недрата ѝ.
Мазето. Това трябва да е.
Помръдваш съвсем леко и потреперваш. Всичко те боли.
Обаче си жива.
Не знаеш колко дни минават. Не знаеш какво казва на дъщеря си. Не ти е работа да знаеш. Толкова си уморена от старанието да преминеш през всичко. Да подкрепяш лъжите му, да се преструваш.
Дотук това са най-искрените отношения, които двамата сте имали.
Той идва и не изрича и дума. Носи ти вода, понякога супа. Храни те. Надига към устните ти чаши с вода и лъжици с пилешки бульон. Подпира те на сгъвката на лакътя си. Когато се задавиш, те потупва по гърба между лопатките.
Понякога си мислиш, че това е всичко, което иска той. Да притежава някого, напълно и абсолютно. Някой да има нужда от него, само от него.
Може би заради това не го е направил. В гората. Видял е в теб нещо, което му се е сторило по-интересно от смъртта. Болката и безкрайната ти способност да я усещаш и да го показваш. Ще приеме възможността отново да станеш цяла, стига той да е този, който ще те сглоби.
Правило номер пет за оцеляване извън бараката: той трябва да се нуждае от теб толкова, колкото ти се нуждаеш от него.
Една сутрин, след като Сесилия отива на училище, той те води в банята и те надвесва над ваната. Водата се излива по главата ти, в ушите и в устата ти. Вкусваш кръв. Слага шампоан на косата ти и внимателно търка скалпа ти. Той все още гори. Потреперваш и той казва „Не мърдай, не мърдай — ще свърши по-бързо, ако си неподвижна“.
След това повръщаш. Стиска те за раменете и те насочва към тоалетната. Хваща косата ти с едната си ръка и я държи назад сякаш си с махмурлук, а той ти е приятел, сякаш си болна, а той е майка ти. Мускулите на стомаха ти се свиват толкова силно, че дъхът ти спира. Продължаваш с пристъпите на повръщане дори след като нищо вече не е останало — само болезнени напъни, които отекват в тоалетната чиния. Стискаш ръката му. Това е рефлекс.
Не знаеш, че го правиш, докато и той не стисне леко в отговор.
Преминавате през това заедно.
Води те обратно в спалнята и те слага да легнеш на леглото. Няма го вече твърдият под. Оставяш се да потънеш в матрака и меките чаршафите под бузите ти. Щом трябва, нека завивката те погълне. Нека стаята се срути отгоре ти. Ще се оставиш на всичко.
Приключила си с битките.
Поставя дланта си на челото ти. Имаш треска. Зрението ти е замъглено. Всеки път, когато опитваш да седнеш, земята под теб се отваря. Казваш му, че трябва някой да те види, лекар, който и да е. Той ти отговаря да не се тревожиш. Всичко ще е наред, казва ти, стига само да се успокоиш.
