Мозъкът ти гори. Ранена си и той е тук, и изпитваш студ, толкова ти е студено, въпреки че те завива с още едно одеяло. Мъката те смразява отвътре. Започваш да плачеш. Плачеш за себе си, за Сесилия, за покойната ѝ майка, за жените, по чиито дири е той сега. Всичко се блъска в теб, една тъга, после друга, докато той те пита какво става.
— Жена ти — казваш между риданията. — Бедната ти жена. Само това успяваш да изречеш. Той спира и те пробожда с поглед.
— Какво за жена ми?
Опитваш се да обясниш, да го завлечеш под собствената си приливна вълна от болка.
— Била е толкова млада — казваш му. — И двете. И жена ти, и дъщеря ти. Просто ми е много мъчно за дъщеря ти. — И наистина го мислиш. Чувстваш загубата ѝ толкова силно, колкото чувстваш и липсата на собствената ти майка. Дали изобщо още имаш майка? И ако е още жива, дали все още има надежда, че и ти също си жива?
— Рак — казва той. — Гадна работа.
Примижаваш към него през мъглата на треската. Мислила си, че може той да го е направил. Може той да я е убил. Обаче ти казва истината. Двамата с него никога не сте били толкова близки, толкова откровени един с друг.
Приглажда одеялото върху краката ти.
— Понякога е просто кофти късмет — казва ти. — Веднъж успя да го пребори, обаче той се върна след пет години.
Спираш да се страхуваш. Толкова си уморена от правенето на схеми и планове как да доживееш до следващия ден.
Това му и казваш. По-късно същата вечер, когато се връща, му го казваш.
— Сбърка. Онзи ден. Не провери белезниците.
Седи на леглото до теб. Шишенцето с парацетамола подрънква в ръцете му.
— Бяха отключени — продължаваш. — Широко отворени. Можех да си тръгна, да знаеш. Но не го направих.
Оставя парацетамола. Въздъхва — дъхът му е върху лицето ти, върху шията ти, върху гърдите ти. Надвесва се над теб и прошепва в ухото ти.
— Знам.
За един кратък миг виждаш светлината. Трагична мисъл те пронизва, входна рана, изходна рана. Пробужда те рязко. Смазва те, цялата ти геометрична форма, правите ти линии, извивките и ъглите ти се сплескват на пода.
Не е сбъркал.
Отнема ѝ време, за да те достигне, но след като най-сетне те открива, се разпространява из теб като инфекция.
Пет години.
Мислиш.
Тогава той те намери.
Щеше да те убие, но не го направи.
Сполетели са го неща. Неща, които не е могъл да спре.
Сполетяла го е смърт, сполетяла е семейството, което е изградил. И не е можел нищо да стори.
Това го е накарало да се развихри.
Трябвал му е контрол. Това е важното за него. Да решава къде започва жената и къде свършва. Да решава всичко и да му се разминава.
Хвана те. Ти беше в пикапа.
Щеше да те убие, но не го направи.
Търсиш го. Човека, който те упои. Предполагаш, че е мъж. Какви са шансовете? Опитваш се да разбереш. Взимаш лаптопа си и пишеш „наркотик в питието статистика“, „наркотик в питието извършители“, „хора, които упояват други хора“. Не можеш да намериш онова, което търсиш. Хората като теб не съобщават какво ги е сполетяло.
Всеки на улицата е заподозрян. Мъжът пред теб в кафенето. Инструкторът по йога, шофьорът на автобуса, преподавателите ти. Никой не е извън подозрение.
Спираш да спиш нощем. Всяка вечер към седем над теб се спуска сянка. Преди да си легнеш, проверяваш дали вратата е заключена. Проверяваш и после проверяваш отново. Поглеждаш в гардеробите. Поглеждаш в банята. Проверяваш под леглото си. Търсиш, търсиш и продължаваш да търсиш заплахата, която те следва като сянка.
Слушаш истории. Четеш ги. Има подкасти, онлайн статии, които ти разкриват мистериите. Научаваш за ученичка, която излязла с приятели и никога не се прибрала. За съпруга, която изчезнала и определено го бил направил съпругът ѝ, но така и не го заловили. За момиче, което заминало през пролетната ваканция. За жена, която се блъснала с колата и изчезнала, преди полицията да се появи на местопроизшествието.
Може би си погълнала толкова много истории, че накрая те са погълнали теб.
Изгубила си способността си да се съсредоточаваш. Лекциите на преподавателите ти се сливат с фона. Заспиваш на лекции, а нощем се взираш в тавана. Оценките ти се сриват. Спираш да пиеш, рязко и изведнъж. Спираш да се виждаш с приятели. Спираш да пишеш съобщения на Мат, твоето почти гадже. Просто спираш.
След известно време оставате само ти, Джули и призраците. Джули никога не се предава.
— Тревожа се за теб — казва, след като са те изгонили от лекциите по медийно законодателство, защото си дремела на мястото си.
— Добре съм — уверяваш я.
— Не, не си — настоява тя. — Това е нормално.
— Мисля, че просто ми трябва почивка — казваш.
Джули ти казва, че и това е нормално. Така че си вземаш почивка. Говориш с академичния си съветник и влизаш в интернет, за да търсиш дървета, въздух, тишина. Точно обратното на града.
