Бунгалото е малко. В ранчо стил е, с една спалня. Решаващо е, че принадлежи на европейка, която е сложила капаци на всички прозорци. Жената вярва в ключалките и в стабилната охранителна система. Там ще си в безопасност.
Укрепената къща е на два часа път от Манхатън. Изтегляш остатъка от оскъдните си спестявания — натрупани за четири години работа през лятото, от стажантски програми, по време на които си носила кафе и покупки на редактори, които дори не са си дали труда да научат името ти — за да си наемеш кола. В една неделна вечер натъпкваш в куфара си клинове, меки пуловери и шантави малки книжки. Подкарваш колата на север. Окачваш дрехите си в гардеробите на европейката. Най-сетне си позволяваш да си отдъхнеш.
Напускането на града е като масаж за мозъка ти. В онази седмица си лягаш рано и се будиш с песента на птиците. Донякъде продължаваш с ученето, но основно пиеш чай, четеш забавните си книжки и спиш много. Намираш книга за природата и изучаваш птичите песни. Започваш да вярваш в новия свят.
Има място, което харесваш. В гората. Не много далеч от главния път. Разхождаш се дотам сутрин, след като слънцето изгрее, но преди да е започнало да става топло.
Твоето място е сечище или нещо подобно. Трева, обградена от дървета. Дърветата са в кръг. Твоето място е зелено, после кафяво, после отново зелено, а после синьо. Винаги е тихо, ако се изключат съвсем леките звуци. Шумоленето на вятъра в листата на дърветата, свистенето му сред стръковете трева. Кълвачи и катерички. Птици, които не можеш разпознаеш, колкото и да се стараеш.
Обичаш да сядаш и да си затваряш очите. Да усещаш влагата да се просмуква през клина ти, да се оставиш на земята да те държи. Да настроиш света, за да почувстваш съществуването си в него.
Една сутрин се прибираш от сечището. Не си точно в гората, но не си и в центъра на града.
Това е селски път. Няма достатъчно трафик, за да оправдае наличието на тротоар. Това е място, където никой не те вижда. Ако ще крещиш, което ти е хрумвало на няколко пъти, никой няма да те чуе.
В този ден там има кола. Пуска сирена. В теб се задейства рефлекса на Павлов — щом чуваш сирена, си мислиш, че човекът зад волана е от някоя служба.
Поглеждаш през рамо. Не е полицейска кола. Всъщност е бял пикап. Ченгетата действат така, мислиш си. През цялото време карат необозначени коли.
През предното стъкло мъжът зад волана ти дава знак да спреш встрани. Спираш. Едно правило за безопасност, което ти е втълпено още от детството, изплува на повърхността: да стоиш на разстояние от колата.
Мъжът излиза. Оглеждаш го. Мислено го преценяваш. Приятел или враг, съюзник или нападател? Дали да му стиснеш ръката, или да побегнеш?
Мъжът изглежда спретнат. Усмихва се. В ъгълчетата на очите му се появяват бръчици. Бели зъби, анорак и дънки. Косата е наскоро подстригана. Ръцете му са чисти.
В този момент си готова да му се довериш. В този момент не се страхуваш.
Мъжът се приближава. Освен това мирише хубаво. Никога не си допускала, че злото ще ухае хубаво. Що за дявол би ползвал одеколон?
По-късно си мислиш за месоядните растения. Колко са ярки, за да привличат насекомите. Как ги заблуждават с изкусителни нектари, преди да се нагостят с тях.
След секунда виждаш оръжието — черен пистолет с черен заглушител. Виждаш го и тогава го почувстваш. За първи път в живота ти оръжие се забива в рамото ти.
— Не мърдай — нарежда ти. — Ако опиташ да побегнеш, ще те нараня. Разбираш ли?
Кимаш утвърдително.
— Портмоне? Телефон?
Предаваш му притежанията си. Мислила си какво ще правиш, ако те оберат с насочен към теб пистолет, и си си обещала, че ще дадеш всичко в замяна на живота си.
— Оръжие? Лютив спрей? Нож?
Поклащаш глава.
— Ще проверя и ако открия, че си ме излъгала, няма да съм доволен.
Опипва те. Стоиш неподвижно. Това е първата проверка и ти я минаваш. Не си го излъгала.
— Бижута?
— Само каквото нося.
Чака те да свалиш медальона си и го пъха в джоба си. В някоя друга вселена щеше да приключи дотук. Той щеше да се качи в пикапа, а ти щеше да се отдалечиш бавно, после да се затичаш, да се върнеш в бунгалото и после в града. Щеше да намериш хора и да им разкажеш какво е станало.
В твоята вселена обаче мъжът с пистолета хвърля телефона ти на земята и го разбива с ботуша си. Маха с оръжието към пикапа.
— Качвай се — казва ти.
Ето какво е усещането в момента, когато животът ти става трагедия. Моментът, който си очаквала. Когато животът ти спира да е твой и се превръща в криминална история.
Имаш чувството, че краката ти са се превърнали в олово, гръдният ти кош е замръзнал, а мозъкът ти прехвърля списъка с възможности — дали да тичаш, да крещиш, или да се подчиниш. Но най-вече чувството е, че не става нищо. Земята не се отваря. Ти все още си себе си. Само светът около теб се променя. Всичко се променя, но не и ти.
