Тайният орден полностью

— В неделя вечер — отговори Харват, след като преглътна. — На малък остров край бреговете на Джорджия.

— Същият стил?

Не си беше давал сметка колко е бил гладен, преди да му донесат омлета, в момента дъвчеше поредната хапка и му трябваше малко време, преди да отговори.

— И там убиецът е оставил бележка.

— Какво пишеше?

— Че Дървото на свободата се нуждае от поливане с кръвта на патриоти и тирани.

— Поредно подхвърляне за смърт на тираните.

Харват кимна, остави вилицата и посегна към чашата си с вода.

— Както и короната, черепът и костите.

— От ФБР не казаха ли каква е връзката между жертвите? Роднини? Някакви лични връзки? Бизнес? За какво говорим изобщо?

— Нямам право да обсъждам точно този въпрос.

— Защо? Нивото е по-високо от моето?

— И от моето също.

— Мисля, че лъжеш — заключи Кордеро след няколко секунди.

— Би ли ми подала черния пипер?

— Ти майтапиш ли се? Защото ще ти кажа, че за мен това изобщо не е шега. Когато си тръгнеш от Бостън, случаят ще си остане на тукашната полиция и хората ще настояват да чуят как е разрешен. Такива са си те. Спомняш си атентата по време на маратона, нали? Очакват да си свършим работата.

Харват отново взе вилицата и загреба от омлета.

— Много страхотии съм виждал в кариерата си и се обзалагам, че ти — също. Смятам още, че разбираш от черен хумор, както и какво значи да отговаряш пред висшестоящите. Изпълнявам заповеди.

— Сега са ти заповядали да прикриваш информация, която може да се окаже критична за решаването на едно убийство, така ли?

Беше ядосана и с право.

— Слушай, Лара. Мога ли да те наричам Лара?

— Може да ме наричаш следовател Кордеро.

— Добре,следователКордеро. Ще бъда честен с теб. Поне доколкото мога.

— Няма да е зле — въздъхна тя и се облегна назад в стола, скръствайки ръце пред гърдите си.

Езикът на тялото ѝ бе красноречив. Каквато и версия да бе приготвил за нея, нямаше да мине. При друг случай щеше да махне с ръка, но не и сега. Беше твърде привлекателна. Наистина беше, но Харват бе пристигнал тук не за да си търси гадже, а за да открие убиец, и за целта имаше нужда от помощ, и то всестранна, особено от страна на отдел „Убийства“ на Бостън.

Топката беше в неговото поле. Налагаше се да подаде нещо значително. Наведе се силно напред и ѝ даде знак да се приближи, за да не го чуе някой от съседните маси.

— Трябва да си остане между нас. Не бива да влиза в доклада ти, нито да го споменаваш дори пред висшестоящите или пред партньора си.

Тя махна пренебрежително с ръка и отново се отдръпна назад. Изражението ѝ красноречиво говореше, че не е съгласна.

— Няма начин. Съжалявам.

— Както кажеш — отвърна Харват и отново посегна към вилицата и омлета в чинията си.

Известно време седяха в мълчание. Тя отпиваше от кафето си, той се хранеше. Сервитьорката мина покрай тях и попита дали да долее кафе в чашите им и ще искат ли още нещо.

— Не, благодаря — отвърна Харват и помоли за сметката. Когато жената отмина, той вдигна очи.

— Инатът бразилска черта ли е?

— Ако си мислиш, че само защото съм жена, можеш да пристигаш в града ми и да се бъркаш в разследването ми, много се лъжеш.

— За чия несигурност говорим сега? — ухили се той.

Наместо да изтърси грубата забележка, която беше на върха на езика ѝ, тя остави пръста на едната ѝ ръка да свърши работата.

— Чудесно — рече Харват. — Ако можеш да преброиш до две, ще ти дам препечения си хляб.

Кордеро се изправи.

— Надявам се да прекараш добре остатъка от престоя си в Бостън.

Преди Харват да успее да отговори, тя се завъртя на пета и тръгна към вратата.

Той измъкна няколко банкноти от джоба си, отдели толкова, колкото смяташе, че е сметката им, и ги пусна на масата. Погледна недовършения омлет и със съжаление реши да го остави. Грабна палтото си от облегалката на стола и тръгна да я догони.

— Лара — забърза Харват по улицата, за да я настигне. — Лара! По дяволите, следовател Кордеро!

Най-сетне тя спря на тротоара и се обърна с ръце на хълбоците.

— Даваш и получаваш, господин Харват. Не искам нищо друго. Нямам желание да чувам никакви глупости.

Те може да минават в Джорджтаун, но не и тук, не и с мен.

Боже мили, колко беше ядосана, да не говорим колко упорита. Искаше му се да ѝ обясни какво става, но нея все я избиваше на кавга. Държеше всичко да става по нейния начин. Толкова много приличаше… на него самия.

— Ела насам — рече той и се опита да я насочи към входа на съседната сграда.

— Идеята не е добра — скастри го тя и свали пръстите му от ръката си. — Ако имаш да ми кажеш нещо, кажи го тук и сега.

Улицата беше страшно оживена.

— Ще ти кажа каквото искаш да знаеш, но не може да стане тук на тротоара сред толкова много хора. Не и тук.

Тя погледна часовника си.

— Имам да свърша нещо, ако искаш, ела с мен, може да говорим по пътя.

Харват се съгласи и тръгнаха към колата ѝ. Щом наближиха, той реши, че ще говорят вътре, но тя отмина и продължи напред.

— Къде отиваме, следовател Кордеро? — попита той.

— Смятам да убия с един куршум два заека — отвърна тя и млъкна.