Прекосиха Маунт Върнън Стрийт и завиха по тротоар, покрит с черни и червени плочки. След още една пресечка Харват се сети закъде са се запътили.
— Имам леля, която не е много добре — отбеляза Кордеро и тръгна по каменните стъпала пред тях.
Като дете Харват бе посещавал католическо училище и беше влизал в много такива храмове. Този тук в Бостън бе с изумителна архитектура. За разлика от онези, които познаваше, църквата бе изградена предимно от тухли, които архитектите не се бяха опитали да прикрият, а по-скоро бяха подчертали с каменни орнаменти. Комбинацията беше наистина красива.
Времето на тяхното посещение беше много подходящо за целта им. Вътре беше безлюдно, с изключение на невидим органист, който упражняваше песента на Гибън „Всемогъщи прави Боже“, която Харват не беше чувал от гимназията. Единственият начин, по който можеше да опише въздействието ѝ, беше — „хипнотизиращ“.
Винаги се бе питал как композиторите на религиозна музика успяват да създадат творби, които да звучат така съвършено. След гимназията и преди да постъпи в колежа, Харват се запозна с извънредно интересна органистка — тайнствена фигура, която хората чуват, но никога не виждат. Двамата водеха дискусии за религиозната музика и органистката го бе поканила да я посети там, където работи, което той и направи.
Тя бе изсвирила за него ораторията „Месия“ от Хендел, песента на Цезар Франк „Панис Ангеликус“ от Тома Аквински, след което изненада Харват с изключително изпълнение на „Красива Америка“. Той за първи път чуваше светска творба в храм и бе направо поразен от звученето. Жената изпълни тогава и други песни, но тази, която му направи най-силно впечатление след „Красива Америка“, бе „По-бяло от бялото“. Жената извличаше тоновете с много чувство. А като се увери, че няма никой в черквата, премина на фънк. Жанр, който Харват бе чувал, но за който знаеше твърде малко. Органистката бе религиозна жена и изпълни само два откъса, които според нея бяха в рамките на приличието. Все пак спомена имената на няколко от класиците в жанра и посъветва Харват да се поинтересува от музиката им. В крайна сметка фънкът стана любим негов стил.
Докато Кордеро палеше свещ за своята леля, Харват се разходи в храма. Замисли се за Муками, техника от Кения, убит в Сомалия, и реши да запали свещ за него.
След това се отпусна на една от пейките. Затвори очи и се потопи в звуците. Няколко минути по-късно усети, че Кордеро е седнала наблизо, но очевидно бе решила да не го безпокои и да го остави на мислите му. Когато творбата свърши, той отвори очи.
— Не предполагах, че имаш усет към музиката — рече тя.
— Ще се изненадаш към колко неща имам усет.
Кордеро се усмихна и погледна часовника си.
— Цялата ми програма се обърка днес и трябва да отида в управлението, така че не е зле да ми кажеш това, което искаш.
— Попита ме какво е общото между жертвите — въздъхна той.
— Като изключим бележките, оставени от убиеца.
— Именно — кимна той.
Жената изчака, доколкото ѝ бе възможно търпеливо, да продължи, но очевидно възможностите ѝ се изчерпаха и се обади:
— Господин Харват?
Той вече се беше примирил с факта, че няма да успее да скрие по-голямата част от информацията.
— И двете жертви са били номинирани за позиции в правителството.
Това не беше точно истината, защото федералният резерв не беше правителствена организация, но Харват реши, че може да спести поне това уточнение.
— Каква позиция?
— В агенция по икономика и мениджмънт.
— И коя е тази агенция?
— Не искат да се знае.
— Те ли те наеха?
Харват кимна в знак на потвърждение.
— Повикаха ме, защото знаят, че пазя тайната на клиентите. Ако можех, щях да ти кажа. Но наистина не мога, съжалявам. Надявам се да ме разбереш.
Кордеро мълчеше.
— Две от отвличанията завършиха с убийство. Затова съм тук. И се нуждая от помощта ти. Не ми се иска да стане ново убийство.
Тя се канеше да отговори нещо, когато телефонът ѝ завибрира. Беше получила съобщение.
Първоначално Кордеро нямаше намерение да води Харват със себе си на местопрестъпление, нямащо връзка с посещението му, но намеренията ѝ бързо се промениха, когато той ѝ напомни, че ушите на Клер Маркорт са били отрязани.
С пусната сирена и просветваща синя светлина на полицейската лампа колата ѝ се понесе към крайбрежната улица. Градското пристанище се намираше при парка „Еспланад“ между концертната зала на открито „Хач Шел“ и моста „Лонгфелоу“.
Когато пристигнаха, завариха униформени и цивилни полицаи, включително и партньора на Кордеро Сал, или както там му беше името.
— Защо си го довела? — попита той без заобикалки партньорката си. — Тук не дават уроци по плуване. Има само школа по ветроходство.
— От дете си мечтая за лодка с платна — въздъхна Харват и огледа пристанището. — Всяка нощ се молех за нея.
— Вярно ли? Скъса ми сърцето.
— И аз се почувствах така, когато разбрах, че Бог не работи така, и започнах да се моля за прошка.
