— Много просто. Идеята е била групата да се върне на борда на „Сан Габриел“ и да докладва на капитана. Нашият „главен организатор“ не е разчитал, че алчност ще се надигне в уродливата глава на капитана. Спасителната група, както си спомняте, избира да остане на кораба и иска влекателно въже, като вероятно вече пресмята как ще изхарчи парите от спасителната операция. Те е трябвало да бъдат спрени точно там, където се е намирал корабът. Ако „Лили Марлен“ е стигнела до пристанище, научното разследване е могло да разкрие някои унищожителни факти. Затова един добър взрив и… яхтата на Върхъсън отива на дъното.
— Привеждате убедителни аргументи — въздъхна Хънтър. — Но дори ако богатото ви въображение почива на истина, за нас първостепенна задача си остава да открием „Старбък“.
— И до това ще стигна — каза Пит. — Съобщението от радиста на яхтата и това от командир Дюпри съдържат едни и същи сърцераздирателни изречения, един и същ умоляващ тон в думите им. Ето какво казва радистът: „Не обвинявайте капитана, той не можеше да знае“. А думите в последната част на съобщението на Дюпри са: „Само ако знаех“. Сходство между двама мъже, подложени на стрес. Не, не мисля така. — Пит замълча, за да даде възможност думите му да бъдат добре възприети. — Всичко води до едно вероятно заключение: последното съобщение на командир Дюпри е фалшиво.
— Взехме това предвид — каза Хънтър. — Съобщението на Дюпри бе изпратено по самолет снощи. Преди един час отделът за изследване на фалшификати потвърди автентичността на почерка на Дюпри.
— Естествено — каза сухо Пит. — Никой не е толкова глупав, че да подправи няколко абзаца от писмото. Предполагам, вие имате експертна проверка на характерните особености в документа. Твърде е вероятно думите да са били отпечатани и после щанцувани така, че да съвпадат с вдлъбнатините, оставени от химикалката.
— Не виждам смисъл в това — обади се Боланд. — Някой трябва да е имал преписи с почерка на Дюпри, за да направи дубликат.
— Имали са корабния дневник, кореспонденцията му и може би личния му дневник. Вероятно затова някои от листовете от съобщението в капсулата липсват. Определени ключови думи и букви са били изрязани и залепени във вид на четливи изречения. После са били преснимани и препечатани.
Хънтър имаше замислен вид, гласът му бе равнодушен, когато заговори:
— Това обяснява странния подбор на думи и несвързаните мисли в съобщението на Дюпри. Но пък не ни посочва къде лежат останките на Дюпри и екипажът му.
Пит се надигна от стола и се приближи до стенната карта.
— С код ли е изпращала съобщенията си „Старбък“ до Пърл Харбър?
— Не, кодовата машина още не беше монтирана — отвърна Хънтър. — И тъй като подводницата се е намирала малко или повече в наши води по време на изпитването, военноморските сили не са имали належаща нужда от свръхсекретни трансмисии.
— Да, наистина е рисковано — вметна Пит — някоя от нашите ядрени подводници да излъчва съобщения в ефира.
— Пълна радиотишина се поддържа единствено когато някоя подводница патрулира или е на пост. Понеже „Старбък“ е бил нов и неизпитан плавателен съд, на Дюпри му е било наредено да докладва местоположението си на всеки два часа само като предохранителна мярка в случай на механична неизправност. Първоначалното изпробване е било предвидено да продължи само пет дни. Така че докато руснаците успеят да прехванат сигналите и да изпратят на мястото кораб, оборудван с електронна шпионска апаратура, „Старбък“ отдавна ще е поел по обратния курс към Пърл Харбър.
Пит продължи да изучава картата.
— Тези червени маркировки, адмирале, какво сочат?
— Това е местоположението на Дюпри според съобщението му.
— А черните символи, доколкото разбирам, са рапортите за последното местоположение на „Старбък“.
— Точно така.
Пит продължи с пестеливи думи:
— Значи най-горната маркировка е последното истинско съобщение на Дюпри.
Хънтър само кимна леко.
Пит се облегна на бюрото на Хънтър и се загледа безмълвно в картата. Накрая се изправи и почука с кокалчетата на ръката си района, отбелязан като рапорта за последното местоположение на „Старбък“.
— Оттук докъде се простира претърсвателният ви район?
— На триста мили ветрилообразно на североизток — отвърна Боланд, намръщен от кръстосания разпит на Пит. — Ще бъдете ли така любезен да ни кажете какво имате предвид?
— Моля ви да имате малко търпение — каза Пит. — Вашите претърсвателни операции са били широкомащабни — над двайсет кораба и триста самолета. Но не сте открили нищо, дори разлив на гориво. Несъмнено е бил използван всякакъв вид детектори — магнитометри, чувствителни дълбокомери, подводни телевизионни камери и други уреди. И въпреки това усилията ви са ударили на камък. Това не ви ли се струва странно?
По лицето на Хънтър се четеше обърканост.
— Защо? „Старбък“ може и да е паднала в някой подводен каньон…
— Или да е заровена под мекия седимент — допълни Денвър. — Да се намери малък плавателен съд в такъв голям район е все едно да се намери монета в езерото Солтънсии.
— Приятелю — усмихна му се Пит, — ти току-що изрече вълшебните думички.
