Денвър го изгледа с тъпо изражение.
— Един малък плавателен съд… — повтори Пит. — Не сте могли да откриете един малък плавателен съд.
— Е, и? — Гласът на Хънтър прозвуча ледено.
— Толкова ли не разбирате? Предполага се, че претърсвателната ви площ е била точно в средата на Тихоокеанския водовъртеж. Може да не сте открили „Старбък“, но положително сте се натъкнали на нещо друго. В края на краищата, сте имали близо трийсет други потънали останки, от които да избирате.
— По дяволите! — Самоувереността на Хънтър беше разклатена. — И през ума не ни е минавало да…
— Разбирам мисълта ви — намеси се Боланд. — Но какво доказва това?
— Доказва — отговори Пит, — че сте претърсвали погрешен район. Доказва, че съобщението на Дюпри е било много добре подправено. Доказва още, че последните радиосъобщения за координатите на „Старбък“ са още по-добър пример за измама. Накратко, господа, мястото на вашата изчезнала подводница не е на североизток, а точно по обратния курс — на сто и осемдесет градуса на югозапад.
Хънтър, Боланд и Денвър гледаха Пит като онемели, после бавно по лицата им започна да се изписва израз на просветление.
Пръв заговори Денвър:
— Всичко съвпада…
Лицето на Хънтър засия от въодушевление, което не бе изразявал от месеци насам. Той се вгледа продължително и съсредоточено в стенната карта. После, като се извърна рязко на пети, заби поглед в Боланд.
— Кога най-бързо може да потегли „Марта Ана“?
— С качване на хеликоптера на борда, с дозареждането и последна проверка на детекторите, не по-късно от девет часа тази вечер, сър.
Хънтър погледна часовника си.
— Добре, господа, тя е ваша. Какво ли не бих дал, за да тръгна с вас. Между другото, господин Пит, надявам се, няма да имате нищо против да удължите океанското си плаване?
Пит му се усмихна.
— Не, не съм планирал нищо друго засега.
— Чудесно. — Хънтър си запали цигара. — Кажете ми, как тъй един военновъздушен офицер е станал завеждащ отдел във водеща правителствена океанографска агенция?
— Свалих самолета на адмирал Сандекър и екипажът му над Китайско море.
Хънтър изгледа Пит със странен одобрителен поглед. „От този човек можеш да очакваш всичко“, беше му казал по-рано адмирал Сандекър.
Един час след залез-слънце червената спортна кола влезе в паркинга на пристанищния район на Хонолулу. Когато предните колела се допряха до дървения ограничител, Пит изключи мотора и фаровете, отвори вратата и погледна към мастиленосинята вода.
Бризът промени посоката си и изпълни ноздрите му с тежка миризма — традиционния букет от крайморски изпарения. Миришеше на петрол, бензин, катран, дим и лек лъх на солена вода. Пит се въодушеви и с носталгия си спомни за далечни екзотични пристанища.
Той излезе от колата и огледа паркинга. Наоколо беше пусто. Само една чайка, кацнала на дървен пилон, срещна погледа му. Пит се наведе, бръкна зад седалката си и извади увития в хавлиена кърпа маузер. После пое дълбоко пристанищния вечерен въздух, пъхна оръжието под мишница и тръгна по кея.
Ако някой се шляеше из доковете, нямаше да намери нищо съмнително във външния вид на Пит. Той беше облечен с вехта жълтеникавокафява риза и избелели габардинени панталони. Краката му бяха обути с протрити спортни обувки с дебели подметки и дебели връзки. Бракуваното облекло — подарък от началника на охраната на 101-ви отряд — му беше с един номер по-малко и се опъваше по шевовете. Пит се чувстваше като нещо средно между скитник и просяк. Липсваше му само малко плоско шише в кафяв плик. Или пък бутилка „Гранд Марние“ с жълта ивица — още по-подходяща за парцаливите му дрехи.
След стотина метра той се спря и огледа огромния черен корпус, издигащ се в тъмнината. Единствената светлина, която падаше върху износената и насмолена дъсчена обшивка, идваше от няколко външни лампи със зелени глобуси, окачени на стените от вълнообразна ламарина на стар склад. Слабата студена светлина и мъртвата тишина на вечерта придаваха още по-призрачен вид на чудовището във водата.
Корабът беше стар, с обикновен прав нос и четвъртита надстройка, от която се издигаше димна тръба, украсена с избелели сини ивици. В далечното минало корпусът е имал черен цвят с обичайната червена водолиния, но сега изглеждаше мръсен и овехтял. Пит се приближи и застана до кърмата. Беше голям кораб — вероятно в порядъка на дванайсет хиляди тона. Белите букви на името му — „МАРТА АН“, СИАТЪЛ — бяха толкова олющени и покрити с ръжда, че едва се четяха на слабата светлина.
Подвижното дървено мостче приличаше на тунел, водещ нагоре към зловеща кухина. Само приглушеното бръмчене на генераторите дълбоко в корпуса и тънката струйка дим от комина издаваха човешко присъствие.
Пит постави ръка върху перилото от грубо въже на мостчето, приведе се, за да компенсира трийсетградусовия наклон и се заизкачва към палубата на „Марта Ан“. Избледняващата след всяко стъпало светлина от складовата постройка се загуби съвсем, когато стигна най-горното стъпало на рампата. Пит стъпи на безлюдната на вид палуба и се вгледа в тъмнината.
— Господин Пит? — долетя оттам глас.
— Да, аз съм.
