— О, не. Те не искат и да чуват за странни подводни явления, както военната авиация не обръща никакво внимание на приказките за неидентифицирани летящи обекти. Но в края на краищата, какво твърдо доказателство има освен куп разкривени драскулки върху няколко листа милиметрова хартия? — Пит се облегна назад, качи краката си върху масата и събра длани зад тила си. — Имаше обаче един пример, когато за малко да запишем на видеолента един от незнайните морски обитатели. Един зоолог от НЮМА замина да изучава и записва звуци на риби край Исландия, където спуснал микрофон на дълбочина деветстотин метра, за да улавя шумовете, които издават рядко срещаните дънни организми. За няколко дни той записал обичайните звуци с почти същите тонове, които издавали рибите, обитаващи повърхностните води. Отбелязал също и непрекъснатия щракащ шум, издаван от скаридите. Най-неочаквано един следобед щракането престанало и той започнал да получава друг звук — сякаш някой почуквал с молив подводния микрофон. Отначало помислил, че се е натъкнал на риба, чийто звук не бил записал преди това. Постепенно обаче започнало да му става ясно, че почукването е някакъв код. Веднага се свързал с корабния радист, който дешифрирал звука като математическа формула. После звукът спрял и от високоговорителите в радиорубката се разнесъл писклив смях, зловещо изкривен от плътността на водата. Превъзмогвайки пълното си изумление, хората му бързо спуснали под водата телевизионна камера. Но закъснели с десет секунди. Леката дънна утайка била разбъркана от бързо движение, което оставило след себе си облак тиня. Изминал цял час, преди дъното да се избистри. И тогава пред камерите се разкрила група странни на вид отпечатъци в утайката, които се загубвали в черното водно пространство.
— Разбрали ли са какво означава въпросната математическа формула? — попита Денвър.
— Да. Тя представлявала просто уравнение за намиране на водното налягане на дълбочината, на която се намирал микрофонът.
— И какъв е отговорът?
— Триста осемдесет и седем килограма на квадратен сантиметър.
В помещението настъпи продължителна, смразяваща тишина. Пит чуваше как водата под илюминаторите леко се плиска в корпуса.
— Да ти се намира кафе тук?
Умът на Денвър все още блуждаеше в загадъчната морска бездна. После, с известни усилия, той го върна към действителността.
— Трябва да знаеш — усмихна се той, — че когато си на борда на „Марта Ан“, получаваш най-доброто обслужване по водите на Тихи океан. — Той взе стар, почернял кафеник и наля кафе в очукано алуминиево канче. — Заповядайте, сър, и приятно пътуване.
Двамата тъкмо отпиха глътка от кафето, когато вратата на помещението за морски карти се отвори и влезе Боланд. Той носеше тениска, цялата в лекета, избелели джинси и спортни обувки в още по-окаяно състояние от тези на Пит. Памучната фланелка очертаваше мускулестите му рамене и за първи път Пит забеляза татуировката на дясната му ръка. Тя представляваше нож, пробождащ кожата, откъдето капеше кръв, а под тази отвратителна рисунка със сини букви беше написано: ПО-ДОБРЕ СМЪРТ, ОТКОЛКОТО БЕЗЧЕСТИЕ.
— Вие, двамата, имате вид, сякаш сте получили някаква награда — подметна Боланд с подигравателен, но твърд глас. — Какво има?
— Току-що разгадахме загадките на вселената — отвърна Денвър. — Заповядай, Пол, опитай от моето световноизвестно кафе — и побутна димяща чаша към Боланд, като разля няколко капки по масата.
Боланд пое капещата чаша от Денвър, после погледна многозначително Пит и когато последният отвърна на погледа му, той бавно разтегна устни в усмивка, вдигна чашата си и отпи от горещата течност.
— Някакви последни заповеди от старшия? — попита той.
Денвър поклати глава.
— Не, все същото, което каза и на теб — при първия признак на опасност да си плюете на петите и да се върнете обратно в Пърл Харбър.
— Стига да извадим късмет — отвърна Боланд. — Никой от другите изчезнали плавателни съдове не е имал време да подаде сигнал за бедствие, камо ли да офейка.
— В такъв случай Пит е вашата гаранция. Както и хеликоптерът.
— Нужно е време да се загрее моторът на хеликоптера — каза с нотка на съмнение в гласа Боланд.
— Не и тази птица — увери го Пит. — Мога да я издигна във въздуха точно за четирийсет секунди — каза той, като стана и се протегна, допирайки с върховете на пръстите си металния таван. — Но има един проблем. Хеликоптерът побира само петнайсет души. Така че, ако военноморският флот не ни подсигури екип от дребосъци, ще отплаваме с крайно недостатъчно хора.
— И при нормални обстоятелства плаваме с недостатъчно хора — подметна Денвър усмихнат и намигна на Боланд. — Ти не знаеш, Дърк, но „Марта Ан“ съвсем не е грохнала гемия, каквато изглежда. Не е нужен голям екипаж, тъй като корабът е оборудван с най-усъвършенстваната и най-автоматизираната система за централизация на управлението от системите за управление на всички кораби, пуснати на вода. На практика той се движи сам.
— Но състоянието на корпуса му, ръждата…
