— По-добре направете нещо по-полезно — отвърна Денвър с усмивка, но с твърд поглед. — Ще запазя бара на хотел „Рийф“ за три седмици, считано от днес. И да е проклет онзи, който не се появи там! — обърна се той към Боланд. — Имаш кода, Пол. Адмиралът и аз ще те следим по сателита. Когато откриеш „Старбък“, просто ни съобщи по радиото, че си спрял всички машини, за да бъде подменен стопен лагер във вала. Ще открием местоположението ти за част от секундата.
Денвър се ръкува с Пит и Боланд.
— Няма кой знае какво друго да ви пожелая освен късмет! — и преди да получи отговор от двамата мъже, той рязко се обърна на пети и излезе от помещението.
Няколко минути по-късно Денвър стоеше на дока и наблюдаваше как екипажът изтегля корабните въжета и вдига подвижното мостче. Той разсеяно огледа десния борд на „Марта Ан“, докато корабът излизаше бавно по канала от притихналото пристанище. Остана загледан в навигационните светлини, докато тупкането на корабните машини постепенно заглъхна в тъмнината. После метна угарката си в спокойната мазна вода, бръкна в джобовете си и с уморена походка тръгна към паркинга.
Пит стоеше облегнат на кърмовото леерно ограждане и разсеяно наблюдаваше разпенена диря, която оставяха гребните винтове на „Марта Ан“. Синьо-бялата водна маса се вихреше и бавно се стопяваше на четвърт миля зад кърмата, преди безмилостното море да се затвори над нея и да я покрие, сякаш да изличи огромен белег. Времето беше топло, небето — ясно; от североизток духаше постоянен бриз.
На какви шантави хора се натъкнах през последните два дни, помисли си той отчаяно. Една подла млада жена, която се опита да ми забие подкожна инжекция в гърба, един убиец с пожълтели от никотин зъби, един негодник с чин адмирал, един капитан трети ранг с толкова нелепа татуировка и един дребен на ръст командир, който очевидно беше най-умният от тях.
И все пак тази групичка не беше в състояние да достигне до тъмните кътчета в съзнанието му. Те бяха запазени за друг герой в драмата, герой, който тепърва щеше да се появи на сцената — гигантски мъж със златисти очи.
Каква ли е била неговата причина да издири потъналия преди много години остров Каноли? Възможно ли е той да е просто някакъв учен, който се опитва да открие изчезнала цивилизация, или окултист, който се рови в митове и легенди? Какво имаше в преданието за Каноли, което да не можеше да бъде намерено в половината глупости, изписани за изчезналия континент Му, или в изобилието от измислици, отнасящи се до Атлантида? Загадките на Тихоокеанския водовъртеж и Бермудския триъгълник бяха достатъчно действителни. Трябва да има някакво логическо разрешение на всичко това, заключи угрижен Пит. Ключ, който е толкова очебиен, че е бил подминат поради недоглеждане.
— Господин Пит?
Умствената му гимнастика бе прекъсната от младежа в работен комбинезон.
Пит му се усмихна.
— С какво мога да ви бъда полезен?
Матросът беше на път да отдаде чест. Изглеждаше объркан от това как да се държи с цивилен, особено с цивилен на борда на военен кораб.
— Командир Боланд иска да отидете на мостика.
— Благодаря, веднага тръгвам.
Пит прекоси стоманената палуба покрай затворените люкове. Под краката му моторите тупкаха ритмично, докато корабът пореше спокойните води и хвърляше мъгла от солени пръски над леерното ограждане и върху надстройката, като покриваше боята с блестящ слой капеща влага.
Изкачи се по стълбата, водеща към мостика. Боланд стоеше пред кърмчията и гледаше през бинокъл над носовата част към яркосиния хоризонт. Той свали за миг бинокъла, избърса стъклата му с края на фланелката си, после отново го вдигна пред очите си и огледа водната шир напред.
— Какво има? — попита Пит и погледна през прозореца, но не видя нищо.
— Помислих си, Дърк, че ще искаш да знаеш — отвърна Боланд, — че току-що навлязохме в новия претърсвателен район. — Той остави бинокъла на полицата до него, натисна предавателен бутон и заговори ясно и отчетливо в микрофона.
— Лейтенант Харпър, тук шкиперът. Спрете всички машини. Ще застанем на дрейф. — Той погледна Пит. — Хайде на работа.
Боланд му посочи една стълба, водеща към тесен коридор под мостика. След като подминаха няколко врати на каюти, Боланд се спря пред една и я отвори.
— Сърцето на операцията — съобщи той. — Тук са разположени четири тона електронни уреди и апаратура. Можеш да видиш техническото чудо на Сто и първи отряд в действие. — Той посочи дълга банка от уреди, изпълващи големия отсек с площ от седемдесет квадратни метра. — Тук имаме пулт за измерване на скоростта на звука и налягането, магнитен датчик за отчитане наличието на метал на морското дъно, монитори за подводните телевизионни камери. Именно затова ще легнем на дрейф, за да спуснем датчиците и камерите и те да започнат обследването.
