— Разбирам какво имате предвид под „дълбочина“. Според морската карта дъното наоколо трябва да е на дълбочина над четири хиляди и петстотин метра — и Стенли подчерта най-близката до местоположението им дълбочина.
— Възможно е да се намираме близо до подводен хълм — отбеляза Пит.
— Дъното се издига вляво от нас — поясни Боланд. — Със седемдесет и шест метра в продължение на една миля. В това няма нищо странно. Може да е някой от по-малките подводни хълмове.
Пит поклати глава.
— Само дето нито един такъв не е отбелязан на картата.
— Може би още не е проучен.
— И все пак, ако склонът продължава да се издига, хребетът му трябва да е много далече. Корабът е твой, Пол, но мисля, че е желателно да се направи проучване. Съобщителната капсула от „Старбък“ е изпратена от незнайни хора след изчезването й. Очевидно подводницата лежи на достъпна дълбочина.
Боланд уморено разтърка очите си.
— Звучи логично, но това не може да е единственият неотбелязан на картата подводен хълм в района. Сигурно има най-малко още петдесет такива.
— Не бива да пропуснем дори един от тях.
Лицето на Боланд доби замислен вид. После той се изправи и се обърна към Стенли.
— Лейтенант, програмирайте курс към възвишението. Вкарайте показанията на датчиците в компютъра и поставете щурвала на централизирано управление. Уведомявайте ме за всяка внезапна промяна на дълбочината. Аз ще бъда в каютата си — и отмести поглед към Пит. — Е, тръгваме ли за обещаното питие?
Влекателните въжета на шейната на телевизионната камера и хидроакустичните датчици бяха размотани надолу, системата за централизация на управлението беше включена към компютъра и след десет минути „Марта Ан“ започна бавно да описва широка дъга в посока изток. Бездействащият кърмчия стоеше на вратата на кормилната рубка и пушеше цигара, ръкохватките на кормилното колело се завъртаха бавно наляво-надясно, сякаш задвижвани от невидима ръка. Корабът се врязваше във вълните, а мъжете от екипажа наблюдаваха и проверяваха морето с измервателни уреди с трепкащи стрелки, разноцветни лампички и монитори.
Пит и Боланд останаха в капитанската каюта до средата на следобеда; времето, през което хидроакустичните уреди отчитаха непрекъснатото издигане на морското дъно, минаваше мъчително бавно. Един час, два, три. Пит се ровеше в сведенията и данните за „Старбък“, а Боланд бе съсредоточил вниманието си в спасителните планове и обмисляше дали и кога ще проработи късметът на „Марта Ан“. Безцелният разговор на мъжете на палубата и долу, в машинното отделение, се въртеше неизменно около жените. Единствено операторите в детекторния пункт седяха смълчани и наблюдаваха внимателно мониторите и измервателните си уреди. Съобщението „Дъното продължава да се издига“, което Стенли предаваше от време на време по вътрешната разговорна уредба, внасяше известно успокоение, че всичко на кораба върви както трябва. Няма по-скучна работа от търсене на корабни останки.
Изведнъж в пет часа гласът на Стенли проехтя по високоговорителите.
— През последната половин миля дъното рязко се издигна!
Пит погледна Боланд. Без да си разменят дума, двамата скочиха на крака и се втурнаха към детекторския пункт. Стенли се бе навел над масата за карти и вписваше нещо.
— Не е за вярване, шкипер. За първи път виждам подобно нещо. Намираме се толкова навътре от сушата, в най-затънтеното място, а дъното изведнъж се оказа само на триста шейсет и шест метра от повърхността. И продължава да се издига.
— Това е адски стръмно издигане — отбеляза Пит.
— Може да е част от Хавайското гърбище — предположи Боланд.
— Ние сме доста по на север. Съмнявам се да има някаква връзка с него. Това чудо долу е напълно самостоятелно.
— Триста трийсет и пет метра — обяви високо Стенли.
— Боже господи! На всеки половин метър се издига с по трийсет сантиметра! — възкликна тихо Пит.
Боланд заговори почти шепнешком.
— Ако не се изравни скоро, ще заседнем. — Той извърна лице към Стенли. — Изключи компютъра и се върни на ръчно управление!
Само след пет секунди Стенли потвърди:
— На ръчно управление сме, сър.
Боланд взе микрофона на вътрешната разговорна уредба.
— Мостик? Тук Боланд. Какво виждате на осемстотин метра право напред?
Отговори метален глас:
— Нищо, сър. Хоризонтът е чист.
— Някаква следа от бяла вода?
— Не, командире.
Пит погледна към Боланд.
— Попитайте го за цвета на водата.
— Мостик, има ли някаква промяна в цвета на водата?
След кратко мълчание се чу:
— Става по-зелена, сър, на около петстотин метра пред лявата носова част.
— Двеста и четирийсет и се издига — съобщи Стенли.
— Плътността се увеличава — каза Пит. — Очаквах по-светлосин цвят при по-близкия до повърхността хребет. Зеленото говори за наличието на подводна растителност. А да има морски растения тук е много странно.
— Водораслите не съжителстват добре с коралите, нали? — попита Боланд.
— Точно така, а и за тази част на океана са характерни по-високите температури.
— Имам ясно показание на магнитометъра. — Това съобщи един млад човек с руса, къдрава коса, който седеше зад пулта за управление.
— Къде? — попита Боланд.
