— На двеста метра, азимут двеста и осемдесет градуса.
— Може да се окаже златна мина — въодушеви се Боланд.
— Второ показание на триста метра, азимут триста и петнайсет градуса. Още два визуални контакта. Божичко, те са около нас!
— Звучи ми като богато минно находище — усмихна се Пит.
— Стоп машини! — извика в микрофона Боланд.
— Дънният контур излиза от листа с показанията — съобщи възбуден Стенли. — Четиристотин и петдесет метра, а корабът още не е спрял.
Пит погледна телевизионните монитори. На екраните все още нямаше нищо, но и нямаше да има при видимост, намалена до стотина метра. Той извади носна кърпа от джоба на панталона си и попи потта от врата и лицето си. Запита се защо ли се е изпотил толкова. Климатичната инсталация в детекторния пункт работеше. Той нехайно напъха носната кърпа обратно в джоба си и пак устреми поглед към мониторите.
Микрофонът беше все още в ръката на Боланд. Той го вдигна до устата си и Пит чу как гласът му отекна из целия кораб.
— Тук Боланд. Стигнахме първия участък за претърсване. Всички показания сочат, че се намираме над гробището на Тихоокеанския водовъртеж. Искам всеки един от вас да бъде на крак. Тук нямаме представа за опасността, затова трябва да бъдем заварени с отбранителните средства в готовност. Интересното е, че корабът ни може да се окаже единственият, който ще бъде регистриран, че е стигнал до тези води напълно невредим.
Пит не отместваше поглед от мониторите. Дъното започна да се показва, когато инерцията изтласка „Марта Ан“ напред. Разсеяният блясък на водата от слънчевите лъчи пробиваше повърхността във вид на тънки жълтеникави снопчета, които се спускаха надолу като килим от размазани цветове. Вече се виждаха и риби, които увиснаха неподвижно в триизмерната течност и наблюдаваха предпазливо огромната сянка, плъзгаща се над тях.
Боланд постави ръка върху рамото на мъжа, седнал зад магнитометъра.
— Когато минем над първите корабни останки, съобщете курса към следващите поред — и се обърна към Стенли. — Сигнализирайте на лейтенант Харпър в машинното. Да следи да не се увеличава изминатото разстояние, необходимо за овладяване движението на кораба.
Атмосферата в детекторния пункт беше напрегната. Изминаха две минути, две безкрайни минути, докато всички чакаха да се появят мъртвите и заровени останки на отдавна потънал кораб.
Океанското дъно вече се виждаше съвсем ясно на мониторите. То бе осеяно със странен и буен растителен свят, а би трябвало да прилича на подводен лунен пейзаж. Нямаше и следа от корали, имаше само широко разклонени кафяви водорасли и нежно оцветена морска трева, прилепнала за каменистото неравно дъно, което непрекъснато променяше цвета си според трепкащата светлина, процеждаща се от повърхността. Пит бе пленен от гледката. Имаше чувството, че наблюдава разкошна ориенталска градина, потънала под водата.
Един дългокос младеж, специалист по хидроакустично наблюдение, заговори без капка вълнение.
— Наближаваме корабни останки, командире.
— Добре, пригответе се за компютърно сканиране.
— За да ги запишете ли? — поинтересува се Пит.
— Не, за да ги идентифицираме — отвърна Боланд. — В компютърната памет се съхраняват всички познати данни за изчезнали кораби. Ще се опитаме да сравним нашите данни с тези на компютъра. Надяваме се да успеем да склоним океана да ни издаде някоя и друга своя тайна.
— Ето ги — разнесе се гласът на Стенли.
Три чифта очи се впериха в мониторите. Гледката беше неописуема. Корабът — или онова, което бе останало от него — беше покрит с дебел слой морско обрастване. Две мачти — предна и задна — се протягаха отчаяно към небето. Единственият комин беше покрит с кафява корозия, а навсякъде по палубата бяха пръснати изкривени и усукани мъчноопределими метални парчета. Докато наблюдаваха екраните, една дълга зеленикава риба се шмугна през един от илюминаторите, отваряйки и затваряйки заплашително уста.
— Боже мой, този търтей е най-малко три метра дълъг — възкликна Боланд.
— По-вероятно да е осем, но изглежда по-дълъг поради увеличението от телевизионните обективи — уточни Пит.
— Може и да халюцинирам — обади се Стенли, — но съм сигурен, че видях останки от селскостопански трактор в трюма.
Вниманието им беше прекъснато от бръмченето на компютъра, който започна да разпечатва, нагъвайки хартията в плитката табличка. В мига, в който машината спря да работи, Боланд откъсна листа и зачете на висок глас.
— „Данните сочат, че вероятно корабът е либерийски — «Оушъник стар»3 5 135 тона, товар: гума и селскостопански машини, съобщено за изчезването му на 14 юни 1949 година.“
Мъжете в помещението преустановиха работата си и загледаха смълчани хартията в ръката на Боланд. Никой не продума. А и не трябваше.
Бяха открили първата жертва на Тихоокеанския водовъртеж.
Пръв се размърда Боланд. Той грабна отново микрофона.
— Радиорубка, тук Боланд. Отворете на брегова честота. Изпратете съобщителен код шестнайсет.
Пит каза:
— Не е ли малко прибързано? Още не сме открили „Старбък“.
— Така е — призна Боланд, — но искам адмирал Хънтър да знае точно къде се намираме, за всеки случай.
