— Очакваш опасност ли?
— Няма смисъл да поемаме рискове.
— Следващият контакт е на азимут двеста и седем градуса — съобщи монотонният глас на хидролокаторния оператор.
Те се върнаха при мониторите. След малко се появи наклонената палуба на параход; кърмата му се издигаше високо, докато носовата част беше заровена в синьо-зелените дълбини. Шейната на камерата се плъзна над масивен заоблен комин и те можеха да надникнат в черната му вътрешност. Средната секция на кораба беше отрупана с клапани и тръбопроводи и беше без надстройка, но няколкото една над друга палуби на кърмовата секция представляваха грозен лабиринт от вентилационни тръби. Растителният свят беше превзел всички метални части и дори въжетата, отиващи към мачтите. Екзотични риби от всякакъв вид плуваха сред такелажа, сякаш скелетът на мъртвия кораб беше тяхна запазена територия.
Гласът на Боланд повтори точните цифри от компютърния екран:
— „Японски петролоносач на име «Ишийо Мару», 8 106 тона, обявен за изчезнал заедно с екипажа на 14 септември 1964 година.“
— Божичко! — смънка под носа си Стенли. — Това място е същинско гробище. Започвам да се чувствам като проклет гробокопач.
През следващия час списъкът на изгнилите и разбити кораби беше повторен още шест пъти. Бяха открити и разпознати четири търговски кораба, една шхуна и един океански траулер. Напрежението в детекторния пункт нарастваше с откриването и анализирането на всеки следващ плавателен съд. И когато настъпи последният момент, моментът, който всички очакваха с нетърпение, те бяха заварени напълно неподготвени.
Хидроакустикът изведнъж притисна наушните си слушалки плътно до ушите и заби напрегнат, невярващ поглед в командното табло.
— Имам контакт с подводница, азимут сто и деветдесет градуса — докладва той.
— Сигурен ли сте? — попита Боланд.
— Залагам живота си. И друг път съм имал показания за подводници, командире, но тази тук е много голяма.
Боланд взе микрофона.
— Мостик? Щом ви кажа, спрете машините и спуснете котвата. Бързо се пригответе! Ясно?
— Да, сър — отвърна дрезгав глас по високоговорителя.
— Попитай го каква е дълбочината? — подсети го Пит.
Боланд кимна.
— Дълбочина?
— Двайсет и седем метра.
Пит и Боланд се спогледаха.
— Загадката се увеличава, не мислиш ли? — попита Пит тихо.
— Наистина — също тихо отвърна Боланд. — Ако съобщението на Дюпри е лъжливо, защо включва точната дълбочина?
— Нашето приятелче вероятно е решило, че никой разумен човек не би повярвал на показание от двайсет и седем метра. Ето, аз го виждам с очите си и пак не мога да повярвам.
— Тя навлиза в обхвата на камерата — съобщи Стенли. — Ето… ето там се вижда подводница.
Те се вгледаха в изображението на масивна черна форма, която лежеше под бавнодвижещия се кил на „Марта Ан“. Пит имаше чувството, че наблюдава модел на подводница във вана. Дължината й беше най-малко два пъти по-голяма от тази на конвенционална ядрена подводница. Вместо познатия полусферичен нос, предната й част беше заострена. Корпусът й нямаше обичайната форма на съвършена пура — той изтъняваше плавно назад в класическа симетрична крива. Липсваше също и голямата командна рубка, наподобяваща гръбна перка на кит. На нейно място се издигаше по-малка заоблена гърбица. Само двете командни плоскости на кърмата бяха като на другите подводници, както и двата бронзови гребни винта под гладкия корпус. Подводната лодка излъчваше невероятно спокойствие, сякаш беше огромен мезозойски обитател, налегнат от следобедна дрямка. Не така трябва да изглежда, помисли си Пит и почувства как кожата му започна да настръхва.
— Спуснете маркера — нареди рязко Боланд.
— Маркер ли?
— Това е нискочестотно електронно устройство — поясни Боланд. — В случай че бъдем принудени да напуснем района, ще разполагаме с водонепроницаем предавател на океанското дъно, който предава периодично сигнали. По този начин, като се върнем, ще можем да открием мястото, без да се налага да го търсим отново.
— Носовата ни част вече минава над останките, командире — това беше предадено от хидроакустика.
Боланд извика в микрофона.
— Стоп машини! Спуснете котвата. — Той се обърна с лице към Пит. — Видяхте ли номера й?
— Девет-осем-девет — отвърна Пит.
— Точно тя е — „Старбък“ — каза с благоговение Боланд. — Не вярвах, че ще я видя някога.
— Или онова, което е останало от нея — добави Стенли с внезапно пребледняло лице. — Само като си помисля за клетите нещастници, погребани в нея, ми настръхва косата.
— И мен ме изпълва неприятно чувство при тази мисъл — съгласи се Боланд.
— Не само вас — добави Пит с равен тон. — Я се вгледайте по-внимателно.
Сега „Марта Ан“ се въртеше около котвата си и кърмата й, тласкана от намаляващата инерция, бавно се изместваше по дъга от потъналата подводница. Боланд изчака малко, докато телевизионните камери застанат под такъв ъгъл, че да държат в обхвата си „Старбък“. Когато обектът дойде в средата на рамката, обективът автоматически се приближи за по-близко наблюдение.
