— Ще изпратя лейтенант Марч да ти помогне с водолазната екипировка — склони Боланд. — Люкът за гмуркане се намира в средната част на десния борд, над водолинията. Марч ще те чака там. Но запомни: правите само визуален оглед. След като видите каквото има за гледане, веднага се връщате — и той се обърна и излезе от лоцманската кабина.
Пит остана на крилото на мостика, полагайки усилия да запази сериозното си изражение. Изпита леко чувство на вина, но побърза да го пропъди.
— Горкият Боланд — промърмори той под носа си. — Той няма никаква представа какво съм си наумил.
Гмуркането до потънал кораб поражда едновременно и вълнение, и безпокойство. Според повечето от суеверните души то е все едно да плуваш през гниещите кости на трупа на Голиат. Сърцето на водолаза започва да бие ужасяващо силно, съзнанието му се сковава от неоправдан страх. Може би това се дължи на някакви романтични видения — като на призраците на стари брадати капитани, крачещи по палубата на кормилната рубка, или на потни, ругаещи огняри, хвърлящи въглища в горещите древни котли, или дори на матросите с татуирани гърди, лъкатушейки към жилищните си помещения след бурна пиянска нощ, прекарана в долнопробна кръчма на някое тропическо пристанище.
Пит изпита всички тези чувства, преди да се гмурне към потъналата подводница. Но този път беше различно. „Старбък“ изглеждаше така, сякаш лежеше напълно естествено на дъното. Ако подводният свят беше чужд за надводните плавателни съдове, то за една подводница той беше нещо съвсем естествено. През секунда-две Пит очакваше мехурчета от баласта да изригнат от главните вентилационни отвори и огромните бронзови гребни винтове да започнат да се въртят и да съживят дългата черна форма.
Той и Марч заплуваха бавно покрай корпуса, само на сантиметри над голото океанско дъно. Марч, който носеше подводен фотоапарат „Никонос“, започна да снима; след всяко натискане на бутона за освобождаване на затвора светкавицата проблясваше като мълния в облачно небе. Единствено въздушните мехурчета от дихателните апарати нарушаваха спокойствието. Пасажи пъстроцветни риби се плъзгаха покрай двамата, нахлули в уединението на техния периметър.
Една черно-жълта риба се доближи от любопитство. Кафеникава акула, дълга близо метър и осемдесет, мина над двамата мъже, без да им обърне никакво внимание. Наоколо имаше такова изобилие от вкусна храна, че през мозъка й колкото грахово зърно не минаваше и мисъл да се нахвърля на човешка плът.
Пит пропъди желанието си да се наслади на приказната гледка. Имаше много работа да върши, а времето беше ограничено. Той стисна здраво дългия „Барф“ в дясната си ръка.
Барфът, или „магическият дракон“, както го наричаше Марч, представляваше 90-сантиметрова алуминиева тръба със заострена като игла цев. Пит го оприличаваше на инструмента, с който работниците, поддържащи чистотата на парковете, набучваха хартиените отпадъци. Всъщност това беше най-смъртоносният убиец на акули, изработван някога. Разбира се, имаше какви ли не други оръжия, които действаха малко или повече успешно за умъртвяването на омразния враг на човека. Никое обаче не беше толкова безопасно и сигурно като „магическия дракон“. Пит беше виждал и промишлено изработени модели на убиеца на акули, но те бяха по-малки от военноморската версия. Всъщност това си беше истинско оръжие и въпреки че на вид не изглеждаше смъртоносно, то буквално изкормваше акулата. Ако някое чудовище с остри като бръснач зъби се доближеше опасно близо, водолазът просто забиваше островърхата цев в грапавата му като гласпапир кожа и натискаше спусъка, който изстрелваше касетъчен снаряд от въглероден двуокис в тялото на акулата. Газът взривяваше жизненоважните органи на безкостния злодей и ги изхвърляше през устата му. Но дори и това не убиваше звяра веднага. Едва след като газът го издигнеше към повърхността, той се удавяше. Акулите нямат плавателни мехури или хриле като другите риби. Те не могат да се задържат неподвижни във водата. Трябва да се движат непрекъснато, за да поемат кислород през устата си и да издишат през хрилните си отвори. Ако акулата не се движи, тя не може да диша.
Марч отблокира затвора на фотоапарата, нави напред филма и пак го блокира. После направи знак на Пит да се издигнат. Двамата се оттласнаха над нивото на палубата.
Пит погледна изражението на Марч под маската му за лице; очите на младия човек бяха изпълнени със страх, страх от въпроса какво ли лежи от другата страна на херметичния корпус. Марч вдигна фотоапарата си и посочи към повърхността — знак, че беше свършил филма си. Пит поклати глава. Той взе малката правоъгълна дъска, закрепена за колана му с тежести, и написа две думи с мазен молив: „Към аварийния люк“.
