Пит отвори вратата и прекрачи прага. Озова се в отсек, който имаше размерите на пещерата Карлсбад. Беше просторен — висок поне колкото четири палуби — и представляваше лабиринт от топлообменни тръби, задвижващи системи, генератори, котли и две огромни турбини. Електроцентрала, помисли си Пит; една от онези електроцентрали на газови и електрически компании, които се пукат по шевовете от системи от тръби и машинария. Както стоеше удивен от необятното помещение, Марч мина покрай него и бавно, като хипнотизиран, прекара ръка по съоръженията.
— Боже мой! — възкликна лейтенантът. — Направили са го! Комбинирали са машинното отделение с реакторите и са разположили устройствата в носовата част на кораба.
— Мислех, че ядрените реактори трябва да бъдат монтирани в изолирани отсеци поради опасност от радиация.
— Те са усъвършенствали управлението, така че всеки работещ в близост до реактор в продължение на близо година ще бъде по-малко облъчен от един рентгенов лаборант в болница за една седмица.
Марч се приближи до голяма колкото котел част от машина, висока близо три метра и я огледа внимателно. После тръгна покрай топлообменните тръби и стигна до мястото, където те се свързваха с главните турбини.
— Десният реактор е изключен — съобщи той тихо. — Но както виждам, левият работи и затова системата произвежда енергия.
— Колко дълго може да стои без надзор? — поинтересува се Пит.
— Шест месеца, а може би и година. Това е чисто нова система, последна дума на техниката. Така че вероятно може и по-дълго.
— Не би ли казал, че това е изключително чисто машинно отделение?
— Все някой го поддържа, дума да няма — и Марч се огледа притеснен зад себе си.
— Не е лошо да продължаваме нататък — предложи Пит.
Те се качиха по една стълба и стигнаха до друга врата. Отвориха я и влязоха в офицерския стол — широко, просторно помещение, обзаведено с дълги, широки бели маси с плотове от тъмносин винил. Приличаше повече на кафе-сладкарница в „Холидей ин“, отколкото на трапезария в подводница. Плочите на готварските печки бяха студени и тук, както навсякъде, цареше ред и чистота. Никъде не се виждаха струпани тенджери и тигани или мръсни чинии. Пит не видя никъде дори една троха. Не можа да не се усмихне, когато мина покрай 32-инчовия цветен телевизор и грамадната стереоуредба. Нещо обаче човъркаше най-далечното кътче на съзнанието му. Имаше нещо необяснимо в целия този налудничав и необитаем плавателен съд. И тогава то изплува на повърхността на съзнанието му — едно малко парче от загадъчната мозайка.
— Няма никаква хартия — изрази той гласно мисълта си.
Марч го погледна.
— Няма какво?
— Никъде няма и следа от хартия — повтори почти шепнешком Пит. — Нали тук екипажът прекарва времето си? Е, тогава защо няма карти за игра, списания, книги? Защо няма сол, пипер, захар… — Той изведнъж млъкна и бързо мина зад шубера за подаване на храна и влезе в камбуза. Отвори вратите за отсека, където се намираха шкафовете за продоволствия. Те бяха празни. Имаше само съдове за готвене и хранене. С мрачно задоволство забеляза петна от ръжда по някои от съдовете.
Марч го гледаше очаквателно.
— Какво заключение си правиш?
— Този отсек е наводняван — отвърна бавно Пит.
— Невъзможно — възрази Марч. — Та нали машинното и реакторното отделение…
— Никога не са били докосвани от вода — довърши мисълта му Пит. — Това е повече от видно. Не можеш да подсушиш ядрен реактор като пране, но можеш да възстановиш камбуз, който е бил наводнен — и той внимателно затвори вратичките на шкафовете така, както ги беше заварил.
Двамата продължиха по дълъг коридор покрай каюткомпанията, жилищните помещения и капитанската каюта. Пит претърси набързо каютата на Дюпри, но не откри нищо — липсваха дори дрехите му. Почувства се като в болнична стая, където пациентът току-що беше умрял и санитарите бяха изнесли всяка негова вещ.
Без да продума, Пит бързо продължи по коридора и влезе, както правилно предположи, в главния команден пункт. Стиснал здраво в ръце барфа, той запристъпва безшумно покрай редиците от електронна апаратура. Погледът му пробяга по командните табла и измервателните уреди от неръждаема стомана, радиолокаторните индикатори, осветените морски карти и прозрачните екрани за следене. Беше му трудно да повярва, че се намира в подводница на дъното на океан, а не в националния команден център за управление на космически полети. „Старбък“ бръмчеше тихо без човешки надзор и очакваше деня, когато ще й бъде подадена команда, която щеше да я събуди и прати отново да пори океанските води.
Най-накрая Пит намери онова, което търсеше — вратата на радиорубката. Съоръжението сякаш чакаше отчаяно радистът да се върне всеки момент. Пит седна и отвори най-близкото чекмедже, откъдето извади наръчник по радиосъобщения. Горките военновъздушни сили, помисли си той, работните им инструкции никога не са по-далече от една плюнка разстояние. Той се наведе над предавателя и настрои съответните уреди и превключватели. После се обърна към Марч.
— Виж как можеш да издигнеш антената възможно най-високо.
