Въздухът засъска тихо в камерата и водата започна да се оттича. Сигурно е сън, каза си Марч. Не е възможно да е истина. Тялото му даде да се разбере, че налягането спада и въпреки че не можеше да види, той знаеше, че вдигнатата му ръка стърчи над нивото на водата. После почувства как леки вълни обливат лицето му. Ако не стискаше накрайника на регулатора за дишане между зъбите си, щеше да зяпне от почуда. След като преодоля шока и възвърна самообладанието си, той затърси пипнешком водоустойчивия ключ за осветлението, за който беше сигурен, че се намира близо до изпускателния клапан. Най-сетне пръстите му напипаха гумения ключ. Тогава той го повдигна и светлина обля аварийния отсек.
Марч се вкамени от това, което видя. Пит стоеше пред него, облегнат нехайно на напречната преграда, и напълно безразличен към околната обстановка; маската му за лице беше вдигната върху смолисточерната му коса, накрайникът му висеше върху широкия му гръден кош. Той гледаше Марч със зелените си очи, които като че ли изпускаха искри, а устните под суровото му почерняло лице бяха извити в лека усмивка.
Марч изплю накрайника си.
— Откъде знаеше? — попита той изумен.
— Тренирано предположение — отвърна язвително Пит.
— Осветлението, помпите за налягането… — продължи със замаяна глава Марч. — Сигурно ядреният реактор все още работи.
— Така изглежда. Дали да не проверим?
За Марч леденото спокойствие на Пит беше удивително.
— Защо не? — каза той, опитвайки се да говори с безразличие, но думите му излязоха като кресливо грачене. Водата беше напълно източена вече и той погледна надолу към капака на вътрешния люк на „Старбък“.
Двамата свалиха бутилките със сгъстен въздух, маските за лице и плавниците си, убедени, че щом в аварийната камера имаше въздух, значи и в самата подводна лодка щеше да има годен за вдишване въздух. Марч коленичи в останалата не повече от сантиметър-два вода по пода на вътрешния люк и завъртя ръчното колело. То се завъртя по-лесно от предишното; мънички въздушни мехури излязоха изпод капака, когато от подводницата се просмука въздух. Той се наведе ниско и пое излизащия въздух.
— Годен е — съобщи той.
— Тогава отвори капака още малко.
Марч завъртя ръчното колело и през локвата в краката им излезе още въздух. След малко налягането се изравни и водата с бълбукане се източи през капака. Марч бе обзет от отчайващо предчувствие; този път не се усъмни в ледената пот, която обля тялото му. Той повдигна внимателно капака и бързо се отдръпна настрани. Никой не беше в състояние да го накара да влезе пръв в тази безбожна крипта. Но напразно се безпокоеше. Пит бързо се промъкна покрай него, спусна се по стълбата и се загуби от поглед.
Пит се озова в ярко осветен и безлюден носов торпеден отсек. Всичко изглеждаше на мястото си, сякаш обитателите му временно бяха излезли да поиграят карти или да подремнат следобеден сън в каютите си. Леглата зад торпедния склад бяха грижливо оправени; медните гравирани плочки на кръглите задни врати на тръбите блестяха ослепително; вентилаторната тръба жужеше с нормална скорост. Единственият признак на движение създаваше сянката на Пит върху напречната преграда. Той се върна до аварийния люк и погледна нагоре.
— Тук няма никого. Слез заедно с барфа.
Трябваше да се въздържа от излишни приказки. Марч вече слизаше по стълбата, носейки барфа и фотоапарата си. Той подаде оръжието с въглероден двуокис на Пит и огледа крадешком отсека. Страхът му се изпари, като видя, че Пит не се е шегувал относно празния отсек.
— Къде са те?
— Да идем да проверим — каза спокойно Пит, като взе барфа от ръката на Марч и кимна към фотоапарата му. — Това ли ти е отбранителното оръжие?
Най-сетне Марч се насили да се усмихне.
— Останаха ми още осем кадъра. Командир Боланд може да поиска да види какво сме открили. Той няма да се зарадва на нашето влизане тук.
— И адът не е толкова яростен, както пренебрегнатия командир4 — рече Пит. — Аз поемам отговорността.
— Те сигурно са ни видели на екраните на мониторите, че влизаме в аварийния люк — отбеляза притеснен Марч.
— Всяко нещо по реда си. Разчитам на теб да ми бъдеш водач на обиколката.
— Аз съм служил на щурмова подводница. А „Старбък“ е чудото на инженерната мисъл, за каквото никой от нас дори не е мечтал преди пет години. Съмнявам се, че ще мога да намеря и най-близката тоалетна.
— Глупости — възрази надменно Пит. — Щом си запознат с една подводница, значи си запознат с всички други. Накъде води тази врата? — посочи той към задната напречна преграда.
— Вероятно към коридор, който минава покрай торпедните тръби и отвежда към офицерския стол.
— Добре, да вървим.
