Пит седеше, без да се помръдва, и гледаше втрещен призрака с див поглед и гъста брада, който се появи на вратата на рубката. Докато се опитваше да се отърси от шока, чакаше отблъскващото, вонящо същество да се размие обратно в халюцинацията, на която принадлежеше. Той премигна, надявайки се да заличи образа, но противното същество също премигна.
После устата се размърда и дрезгав глас прошепна:
— Кой си ти? Не си от тях.
— Какво искаш да кажеш? — попита спокойно Пит, овладявайки гласа си.
— Те ще те убият, ако разберат, че си използвал радиото. — Гласът звучеше далечен и глух.
— Кои „те“?
Ръката на Пит се спусна почти незабележимо към барфа и пръстите му обгърнаха ръкохватката. Съществото на вратата не обърна внимание на това негово движение.
— Ти не си оттук — продължи призракът. — Не си облечен като тях.
Самият мъж беше облечен с мръсни парцаливи дрехи, които приличаха на работното облекло на подофицерите от военноморските сили, но нямаха никакви отличителни знаци. Очите му бяха мътни, тялото му — слабо и изтощено. Пит реши да подхвърли догадка наслуки.
— Ти ли си командир Дюпри?
— Дюпри? — повтори като ехо мъжът. — Не, аз съм Фарис, матрос първи клас Фарис.
— Къде са другите, Фарис? Къде са командир Дюпри, офицерите, колегите ти?
— Не зная. Те казаха, че ще ги убият, ако се доближа до радиото.
— Има ли изобщо някой на борда?
— Двама охранители са тук през цялото време.
— Къде по-точно?
— Може да са навсякъде.
— О, боже! — изстена Пит и тялото му се стегна. — Марч! — Той скочи на крака и издърпа Фарис да седне на стола на радиста. — Чакай тук. Разбра ли, Фарис? Не мърдай оттук.
Фарис кимна вяло.
— Да, сър.
С барфа пред себе си Пит тръгна да проверява набързо отсек след отсек, като през няколко секунди се спираше и ослушваше. От лейтенант Марч нямаше и следа и единственият звук идваше от тихото бръмчене на вентилаторите. Той влезе в отсек, който веднага разпозна като лазарет. Вътре имаше операционна маса, шкафове с прилежно подредени стъкленици с етикети, хирургически инструменти, рентгенов апарат и дори зъболекарски стол. Имаше още и едно сгърчено тяло, което лежеше между леглата до отсрещната напречна преграда. Пит се наведе ниско, въпреки че вече знаеше чие е неподвижното тяло.
Марч лежеше на едната си страна, ръцете и краката му бяха извити в уродливо положение, телесните му секреции бяха образували съсирена локва около тялото му. От две малки дупчици по права линия от гърдите до гърба му се стичаше кръв; очите на Марч бяха отворени и безвзорният му поглед бе насочен към кръвта, която изтичаше от вените му. Подтикнат от стар колкото човечеството инстинкт, Пит се пресегна и затвори очите му.
Една сянка пропълзя хоризонтално първо върху студената стоманена палуба, а после вертикално върху напречната преграда. Пит мигом изви тялото си в полудъга, заби върха на барфа в корема на мъжа зад него и натисна спусъка. Черното очертание на фона от бяла боя издаде също така и размазаната форма на оръжие или палка в едната ръка на нашественика и ако Пит беше закъснял с част от секундата, щеше да падне мъртъв като Марч. Той едва успя да забележи, че убиецът му беше висок, с къдрава коса, и облеклото му се състоеше само от едно зелено парче плат, прикриващо слабините му. Имаше интелигентно, дори красиво лице, сини очи и разрошена руса коса. Тези черти Пит бързо забрави. Следващият мъчителен миг обаче щеше да остане в паметта му до края на дните му.
Въглеродният двуокис засъска, когато отприщи огромното си налягане в еластичната човешка плът. Тялото на мъжа мигом набъбна и доби разкривена, уродлива форма, коремът изпъкна силно напред, а на места кожата между ребрата образува малки балончета. Нещастният поглед, изпълнен с ужас, изчезна половин секунда след като сиво-зеленикавата карантия излетя през носа и ушите му във вид на пръски и покри палубата в радиус от метър и осемдесет. Устата се изду и стана двойно по-голяма, когато огромно количество от кървава тъкан и парчета вътрешности избълваха като червен водопад, който се стече по подутия торс, а в същото време очните ябълки изскочиха от орбитите си и увиснаха, полюшвайки се над издутите гърди. Ръцете щръкнаха настрани и противно деформираното тяло се строполи заднешком върху палубата. Тогава въглеродният двуокис започна да излиза от отворите на тялото и то бавно започна да спада, докато накрая се върна до предишното си състояние.
Пит, на когото вече му се повдигаше, обърна глава от гнусната гледка, наведе се да повдигне Марч от пода и го положи върху едно от леглата. После покри младия лейтенант с одеялото от другото легло. С очи, изпълнени със скръб и горчивина, Пит коленичи до безжизненото тяло, сякаш да каже: „Не биваше да позволявам да умреш. Дявол да ме вземе, Марч, не биваше да те допускам!“.
Пит стана и се олюля. Сега играта се бе променила драстично. Водовъртежът бе отбелязал една точка в своя полза.
