Тя описа още по-малка дъга, намалявайки разстоянието, и се доближи на сантиметри от него. Пит изхвърли лявата си ръка напред и заби юмрук в хрилните отвори на чудовището. Какъв безполезен, почти комичен жест, помисли си той. Но неочакваният удар изненада акулата и Пит усети налягането на водата, когато акулата се завъртя и отдалечи. След малко обаче тя направи обратен завой и заплува отново към него. Той се задържа с лице към нея, ритайки силно с плавниците си. Хвърли бърз поглед към повърхността, която се намираше на не повече от десетина метра, но прецени, че няма да успее да стигне до нея — човекоядката бе предприела поредното си приближаване, оставяйки Пит с последния му коз.
Той насочи пистолета си и внимателно се прицели; само да отвореше уста, акулата щеше да заклещи ръката му между зъбите си. Когато чудовището се приближи достатъчно, Пит натисна спусъка и стреля право в бездушното й ляво око.
Акулата се преобърна и се замята бясно; разбърканата вода блъсна Пит и той направи задно салто, сякаш беше грабнат от надигнала се висока прибойна вълна. Той напрегна всички сили, за да се окопити и се оттласна към повърхността, като местеше поглед ту към акулата, ту нагоре, за да не удари главата си в кила на „Марта Ан“. Една сянка падна върху него; той се вгледа и видя кърмчията на пет-шест метра над него да му помахва. Пит не изчака втора покана и взе разстоянието за десет секунди. После се обърна и зачака следващата атака. Огромната смъртоносна машина с широка глава се беше спряла и го гледаше заплашително със здравото си око, мощните й перки едва придвижваха масивното тяло. Най-неочаквано чудовището се завъртя и непредсказуемо се отдалечи с невероятна скорост в тъмносините дълбини.
Изтощен и треперещ, Пит с благодарност се остави да бъде издърпан до платформата за гмуркане, където отзивчиви ръце свалиха водолазната му екипировка — той беше изразходвал всичките си сили. После вдигна поглед и видя Боланд, изправен до него, да го гледа с мрачно лице.
— Къде е Марч? — попита го той с леден тон.
— Мъртъв е — отвърна простичко Пит.
— Случва се — каза Боланд и се отдалечи.
Пит гледаше чашата с шотландско уиски в ръката си. По лицето му не се четеше никакъв израз, но очите му бяха уморени и зачервени. Яркият тропически залез пръскаше последните си лъчи на деня през един от илюминаторите и ледът, плуващ в питието му, искреше. Пит прекара изпотената чаша по потното си чело. Беше разказал на Боланд какво се бе случило и сега, когато трябваше да се е отпуснал, той имаше чувството, че ужасните събития от последния час бяха началото на нещо още по-зловещо.
— Не бива да се обвиняваш за убийството на Марч — успокои го искрено Боланд. — Ако бяхте изпаднали в невъзможност да се измъкнете от аварийната камера и той се беше удавил, тогава това щеше да тежи на съвестта ти. Но бог е свидетел, че не е имало начин да предвидиш, че в „Старбък“ се разхождат двама убийци!
— Стига, Пол — рече с уморен глас Пит, — нали аз принудих момчето да влезе в подводницата. Ако не бях толкова настоятелен, сега той щеше да е жив.
— Добре, беше загубен един човешки живот, но потресаващата важност на онова, което си открил, оправдава тази жертва. Ако ми коства живота на всеки член от екипажа, за да върна благополучно „Старбък“ в Пърл Харбър, аз не бих се поколебал да жертвам всички до един, включително и теб, и себе си.
— Оценявам това, което се опитваш да направиш, Пол — каза Пит.
Боланд се усмихна.
— Правя го заради влиянието ти над адмиралите. Освен това мисля, че си много изобретателен в работата си. Уверен съм, че зад налудничавата ти идея да наводниш носовия торпеден отсек стои макиавелиевски план. Имаш ли някакво обяснение?
— Много е просто — отвърна Пит. — Саботирах „Старбък“, за да я задържа на дъното за няколко дни.
— Продължавай — подкани го Боланд, този път без усмивка.
— Първо, в нея имаше двама въоръжени мъже и оцелелият матрос Фарис, гладен и в окаяно състояние. „Старбък“ е била неговият затвор. Не е могъл да избяга, защото е нямало къде да отиде. Дори пазачите са се сменяли. Откъде са идвали, не мога да знам, но те не са живели в подводницата.
— Откъде си сигурен?
— Епикуреецът в мен заговори. Проверих камбузите в трапезарията на екипажа и каюткомпанията. Не открих никакви продоволствия. А нали пазачите трябва да се хранят. Дори Фарис не би могъл да издържи шест месеца, без да яде. Значи или някъде наблизо има „Макдоналдс“, за който не знаем, или мъжете се прибират да обядват вкъщи. Твърдо подозирам, че е последното. Които и да са те и откъдето и да идват, точно сега се спотайват някъде долу и чакат удобен момент, за да заловят „Марта Ан“. Ако изчезнем като другите кораби, Министерството на военноморските сили може да се прости със „Старбък“ завинаги. Именно затова наводних торпедния отсек. Ако загадъчните ни приятелчета прозрат истинските намерения на „Марта Ан“, много естествено, че ще изместят „Старбък“ от района още преди военният ни флот да се зададе на хоризонта.
— Ние сме в състояние да докараме по въздуха дотук екипаж в рамките на три часа.
