Пилотската седалка беше влажна и лепкава, когато Пит седна на нея и се залови да проверява контролно-измервателните уреди. Мъглата около кораба се сгъстяваше, въздухът беше тежък, светлините едва мъждукаха. Нищо не можеше да се види извън кораба; морето го нямаше, небето го нямаше, от прозорците на пилотската кабина се виждаше на разстояние не повече от двайсетина квадратни метра.
Той включи двигателите и огромните лопати започнаха да се въртят в мъгливия въздух, издавайки специфичния си свистящ шум.
Когато стрелките на измервателните уреди се установиха на нормалните си работни положения, Пит се пресегна и взе увития в хавлиена кърпа маузер, който лежеше на седалката на втория пилот. Той постави оръжието в скута си и бързо го отви, после пъхна петдесетзарядния пълнител, скочи от кабината и се вгледа в призрачната светлина. Нищо не се виждаше. Шейната за кацане му предоставяше известно прикритие, когато клекна и се прицели в сумрака.
Минаха деветдесет секунди, преди Пит да види как две призрачни фигури се прехвърлиха над леерното ограждане и се понесоха заплашително към вибриращия хеликоптер. Пит изчака, докато се увери, че те не са от екипажа на „Марта Ан“. После маузерът гръмна.
Двете полуголи фигури паднаха безшумно, а вече познатите им оръжия се изхлузиха от ръцете им и се плъзнаха по стоманената палуба. Погледът на Пит пробяга в пълен кръг наоколо, преди да огледа набързо мъжете. Те лежаха в изкривени пози един до друг, животът им се изцеждаше от разкъсаните им гърди. Оскъдното им зелено облекло, покриващо ханшовете им, и оръжията, които бяха държали в ръцете си, бяха същите като на мъжете, които бе застрелял в „Старбък“. Единствената разлика, която преди бе пропуснал да забележи, а сега я видя ясно, беше малката пластмасова кутийка, прилепнала под мишниците на всекиго от тях.
Преди да огледа телата за повече подробности, погледът му бе привлечен от друга фигура, която бавно са надигна над леера. Пит вдигна оръжието си и леко натисна спусъка. Късият изстрел заглуши за втори път звука от въртящите се лопати на хеликоптера и неясната форма мигом изчезна обратно в мъглата. Пит предпазливо се прехвърли над леерното ограждане. Той се намираше точно над онова, което търсеше да открие, когато ръката му напипа нещо. Беше опорна кука, чиито шест извити зъбци бяха покрити с дебела обшивка от порест каучук, а дължината й се изгубваше надолу във водата. Сега му стана ясно как тези странни мъже, излезли от морето, използвайки прикритието на мъглата, бяха изпращали на дъното на тази затънтена част от Тихи океан стотици кораби и екипажите им.
Мислите на Пит бяха прекъснати от силен гръм от 45-калиброви автомати, подсилен с по-острия пукот на 30-калиброви карабини. Викове на ранени мъже прорязаха мъглата. Пит се почувства по странен начин някак далече от схватката, която ставаше все по-ожесточена.
Заблуден куршум изсвистя покрай хеликоптера и падна далече от него във водата.
— Да ви вземат дяволите! — изруга на висок глас Пит. Един куршум във важна част щеше да повреди сериозно летателния апарат.
Три сенки, които скоро се материализираха в мъже, изникнаха на площадката за излитане и кацане; очите им блестяха, по лицата им се стичаха струйки пот.
— Хайде, не се мотайте — изкрещя Пит. — Размърдайте се! — Без да се обръща, докато ги подканяше, Пит продължи да се взира в мрака. Близо минута измина, преди още една фигура да стъпи на площадката. Мъжът се бе втурнал толкова стремително, че се подхлъзна на мократа палуба и щеше да се преметне през леерното ограждане, ако Пит не го бе хванал здраво над лакътя.
— По-спокойно! — смъмри го Пит. — Чака ни дълъг път до дома.
— Извинете, сър — избъбри матросът. — Човек не може да види мръсниците. Те се нахвърлят върху теб, преди да си ги зърнал.
Пит избута младия матрос под фюзелажа на хеликоптера. В този момент още четирима мъже се появиха от сивата мъгла. Единият беше кърмчията, зад когото вървеше Фарис. Единственият оцелял от „Старбък“ беше мислено откъснат от водещата се около него битка. Той гледаше право през Пит с широко отворени и безизразни очи.
— Настани го на седалката на втория пилот и му закопчай стегнато колана — нареди Пит на кърмчията, после върна вниманието си към предната част на кораба. Сложи ръка зад лявото си ухо и се ослуша. Чу тежки стъпки на няколко метра отвъд непрогледната мъгла.
— Пит, там ли си? — извика глас.
— Идвай насам — извика в отговор Пит. — И без резки движения!
— Няма страшно. И без това мъкна ранен.
От мъглата излезе лейтенант Харпър, който тежеше над сто килограма. Беше нарамил момче на не повече от деветнайсет години, чието лице имаше пепеляв цвят, а от десния му крак течеше гъста струя кръв, която оставяше тъмночервени капки по палубата. Пит му помогна да издърпа момчето на летателната площадка.
— Колко още има след вас?
— Ние сме последните.
— А командир Боланд?
— Цяла банда от тия голи копелета се нахвърлиха върху него и лейтенант Стенли на мостика. — В гласа на Харпър се долови извинителен тон. — Опасявам се, че са ги пречукали.
