— Хайде, човече, изплюй камъчето — подкани го рязко Боланд.
Гласът от мостика замълча, преди да отговори:
— Мъгла, командире. Мъгла излиза от водата и закрива повърхността като в стар филм за Франкенщайн. Никога не съм виждал подобно нещо. Нереално е.
— Веднага идвам — каза Боланд и погледна мрачно Пит. — Какво ще кажеш за това?
— Ще кажа — смънка под носа си Пит, — че с нас е свършено.
Мъглата се стелеше над морската повърхност като дебела бяла покривка, която лекият бриз въртеше във вид на кълба, матови и тежки от лепкавата й влажност. Мъжете на мостика напрягаха напразно взор в издигащото се на талази було, опасявайки се, че има нещо отвъд нея, което не можеше да бъде видяно, пипнато или обяснено. Покривало от влага вече забулваше кораба и пречупването на лъчите на залязващото слънце превръщаше видимата светлина в неземна смесица от оранжево и сиво.
Боланд избърса капчиците пот от челото си, хвърли още един поглед през прозореца на кормилната рубка и каза:
— Всичко изглежда съвсем обичайно, просто малко по-гъста мъгла.
— Няма нищо обичайно в тази мъгла освен цвета й — възрази Пит. Видимостта беше толкова слаба, че носовата част на „Марта Ан“ едва се виждаше. — Високата температура, часът на деня и бризът със скорост три възела не създават условия за естествено образуване на мъгла. — Той се наведе до Боланд и изучи радиолокатора в продължение на близо минута, като час по час поглеждаше и ръчния си часовник, докато правеше изчисления наум. — Тя не дава признаци за движение или разсейване; вятърът не издухва масата й. Съмнявам се, че старата майка природа ще ни поднесе такава фалшификация.
Те излязоха на лявото крило на мостика. Корабът се накланяше с един-два градуса от леките тихоокеански вълни. Времето сякаш беше спряло. Пит си пое дълбоко въздух. Отначало не можа да го определи, но след малко разбра каква връзка се опитва да направи, връзка с един далечен спомен.
— Евкалипт!
— Какво? — попита Боланд.
— Миризма на евкалипт. Не я ли усещаш?
Боланд присви очи.
— Усещам някакъв мирис, но не ми е познат.
— Ти откъде си и къде си израснал? — попита го Пит.
Боланд го погледна с недоумение.
— От Минесота съм. Защо?
— Божичко, не съм усещал тази миризма от години. Евкалиптите са много разпространени в южна Калифорния. Те издават особена миризма и маслото им се използва за лекарства за инхалиране.
Боланд нервно заогъва пръсти и попита, без да поглежда Пит:
— Как да разбирам това?
— Казано на прост английски, трябва час по-скоро да се махаме оттук.
— Същото мисля и аз. — Той влезе отново в кормилната рубка и включи интеркома.
— Машинно отделение? Кога най-скоро можем да потеглим?
— Когато кажете, командире — отекна механичният глас от вътрешността на кораба.
— Веднага! — после Боланд се обърна към младия дежурен офицер. — Вдигнете котва веднага, лейтенант.
— Вдигаме котва — потвърди офицерът.
— Детекторен пункт? Тук командир Боланд. Някакви показания?
— Тук Стенли, сър. Всичко е спокойно. Не отчитам нищо освен стадо риби на около стотина метра от десния бимс.
— Попитай го колко са и колко са големи — каза Пит с напрегнато лице.
Боланд кимна безмълвно и предаде въпроса му.
— Грубо изчислено, над двеста риби плуват на дълбочина три фатома.
— Големината им, човече! Каква е големината им! — подсети го с рязък тон Боланд.
— От метър и петдесет до към два метра дължина.
Пит погледна Боланд в очите.
— Това не са риби, това са хора.
На Боланд му бяха нужни няколко секунди, за да осмисли думите на Пит.
— Хора ли? Но как могат да нападнат от повърхността? „Марта Ан“ има запазена височина от шест метра.
— Ще го направят, бъди сигурен.
— Може и да си прав! — отвърна Боланд с дрезгав глас.
Той удари юмрук в компасната кутия, после грабна микрофона и гласът му проехтя из целия кораб.
— Лейтенант Райли, издайте заповед всеки от екипажа да се въоръжи. Може да ни навестят неканени гости.
— Ще им трябва доста солидно въоръжение, за да отблъснат орда като тази — отбеляза Пит. — Ако ония се прехвърлят през леерното ограждане, трудно ще бъде на петнайсетина души да се опълчат срещу двеста.
— Ще ги отблъснем — отвърна решително Боланд.
— Не е лошо да се приготвите да напуснете кораба, ако се случи най-лошото.
— Никога! — заяви спокойно Боланд. — Това грохнало на вид корито може и да не вдъхва доверие, но то все още принадлежи на Военноморските сили на Съединените щати и нямам никакво намерение да го напускам, преди да накарам някого да си плати за всичко. Съобщи на адмирал Хънтър какво се случи тук. Кажи му…
— Ти му кажи. Аз няма да вдигна във въздуха този хеликоптер, без да съм качил на борда теб и екипажа ти.
Устните на Боланд се извиха в мрачна усмивка.
— Късмет!
— Ще се видим на площадката за излитане — каза Пит, след което се обърна и излезе.
