-Направи нещо, Жан-Клод! - казах. - Ти си Господар на града. Предполага се тя да следва заповедите ти.
- Да, Жан-Клод, заповядай ми!
- Какво става тук, Жан-Клод? - попитах.
- Тя ме изпитва.
- Защо?
- Ясмийн иска да бъде Господар на града. Но не е достатъчно силна.
- Бях достатъчно силна да направя така, че ти и слугата ти да не чуете писъците на този тук. Ричард те викаше, а ти не чу нищо, защото го криех от теб.
Ричард стоеше точно зад Жан-Клод. Кръвта бликаше от ъгълчето на устата му. На дясната му буза имаше малка резка, от която надолу по лицето му също се стичаше кръв.
- Опитах се да я спра!
- Не си се постарал достатъчно - каза Жан-Клод.
-Хайде да спорите помежду си после - предложих. - Точно сега имаме проблем!
Ясмийн се засмя. Звукът полази по гърба ми като че ли някой бе изсипал кутия с червеи. Потреперих и точно там и тогава реших, че първо ще застрелям Ясмийн. Да проверим дали вампирът повелител наистина може да е по-бърз от куршум.
Тя пусна Лари със смях и се изправи. Маргьорит все още се притискаше към него. Той се надигна на четири крака под яхналата го като кон жена, все още обвила го с ръце и крака. Тя се смееше и го целуваше по врата.
Ритнах я в лицето с все сили. Тя се плъзна от Лари и остана замаяна на пода. Ясмийн се втурна напред и я прострелях в гърдите. Жан-Клод ме удари по ръката и изстрелът се отклони.
- Тя ми трябва жива, Анита!
Дръпнах се встрани от него.
- Тя е луда!
- Да, но му трябва съдействието ми да се бие с другите повелители!
- каза Ясмийн.
- Ще те предаде, ако може - подчертах.
- Въпреки това ми трябва.
- Ако не можеш да контролираш Ясмийн, то как, по дяволите, смяташ да се биеш с Алехандро?
- Не знам - призна вампирът. - Това ли искаше да чуеш? Нямам представа.
Лари все още бе свит в краката ни.
- Можеш ли да станеш?
Той ме погледна с блеснали от непроляти сълзи очи. Използва един от столовете, за да се хване и за малко да падне. Стиснах го за ръката, все още, без да прибирам пистолета си в кобура.
- Хайде, Лари, да се махаме оттук!
- Звучи ми страхотно! - каза го останал без дъх, опитвайки се да не заплаче.
Проправихме си път до вратата. Аз все още му помагах да ходи, а с пистолета си се опитвах да заплашвам всички в стаята.
- Върви с тях, Ричард! Погрижи се да стигнат спокойно до колата им. И не ме проваляй отново, както стори днес!
Ричард пренебрегна заплахата и ни заобиколи, за да отвори вратата. Минахме през нея, без да обръщаме гръб на вампирите или върколака. Когато вратата се затвори, изпъшках - а дори не знаех, че съм затаила дъх.
- Вече мога да ходя - каза Лари.
Пуснах ръката му. Той се облегна на стената, но иначе изглеждаше добре. Първата бавна сълза се спусна по бузата му.
- Махни ме оттук!
Прибрах си пистолета. Вече нямах полза от него. И двамата с Ричард се престорихме, че не виждаме сълзите на Лари. Той плачеше съвсем тихо. Ако човек не гледаше право в него, нямаше да знае, че плаче.
Опитах се да измисля какво да кажа, нещо. Но какво да бъде? Той беше видял чудовищата и те го бяха изплашили до смърт. Бяха изплашили до смърт и мен. Плашеха до смърт абсолютно всички. Сега вече Лари го знаеше. Може би си струваше болката. А може би не.
Ранната утринна светлина се стелеше тежка и златна по улицата навън. Въздухът бе студен и мъглив. Оттук реката не се виждаше, но можеше да се усети онова чувство за вода във вятъра, което прави всеки дъх по-пресен и по-чист.
Лари извади ключовете на колата си.
- Можеш ли да караш? - попитах.
Той кимна. Сълзите бяха изсъхнали на тънки ивички по бузите му. Не си бе дал труд да ги избърше. Вече не плачеше. Беше мрачен като смъртта и все пак изглеждаше като прерасъл Хауди Дуди. Отвори вратата си и влезе в колата, като се наведе да отключи вратата откъм пътника.
Ричард стоеше отсреща. Студеният вятър развяваше косата пред лицето му. Прокара пръсти през нея, за да я отметне назад. Жестът беше болезнено познат. Филип винаги правеше така. Ричард ми се усмихна и усмивката му не бе като на Филип. Беше блестяща и открита, и в кафявите му очи нямаше стаено нищо.
Кръвта в ъгълчето на устата и на бузата му бе започнала да засъхва.
- Махай се, докато можеш, Ричард! - казах.
- Откъде?
- Ще има война на немъртвите. Не искаш да останеш в капан помежду им.
- Не смятам, че Жан-Клод би ми позволил да си ида ей тъй - отвърна той. Все още се усмихваше, когато го каза. Не можех да реша дали е по-красив усмихнат или сериозен.
- Хората не се справят особено добре в кюпа с чудовища, Ричард. Махай се, ако можеш.
- Ти си човек.
Свих рамене.
- Мнозина биха поспорили с теб.
- Не и аз. - Той посегна да ме докосне. Останах на място и не се отместих. Връхчетата на пръстите му се плъзнаха по бузата ми, топли и много живи.
-Ще се видим в три следобед, освен, ако няма да си прекалено уморена!
Поклатих глава и дланта му се смъкна от лицето ми.
- Няма да го пропусна - казах.
Той отново се усмихна. Вятърът вееше кичур през лицето му. Аз лично си държа косата отпред достатъчно късо подстригана, за да не ми влиза в очите, поне през повечето време. Подстригването на пластове е страхотно нещо.
