Отворих вратата откъм пътника.
- Ще се видим следобед.
- Ще ти донеса и костюма.
- Като каква ще съм издокарана?
- Като булка от Гражданската война - уточни Ричард.
- Това включва ли кринолин?
- Вероятно.
Намръщих се.
- А ти какъв ще бъдеш?
- Конфедеративен офицер.
- Значи ще имаш право да носиш панталони - констатирах.
- Съмнявам се, че роклята ще ми стане.
Въздъхнах.
- Не, че не съм ти благодарна, Ричард, но.
- Кринолините не са ти по вкуса?
- Никак даже.
- Моето предложение включваше изподраскване и цялата кал, през която успеем да пропълзим. Партито беше твоя идея.
- Бих се измъкнала от него, ако имаше как.
- Може и да си струва целия труд само за да те видя издокарана. Имам чувството, че това е рядък момент!
Лари се наведе над седалката и се обади:
- Може ли да тръгваме? Имам нужда от цигара и малко сън!
- Идвам веднага! - обърнах се отново към Ричард, но внезапно не знаех какво да кажа. - Ще се видим после!
Той кимна.
- После.
Седнах в колата и Лари подкара, преди дори да си закопчая колана.
- Накъде бързаме?
- Искам да се махна колкото се може по-далеч от това място! Погледнах партньора си. Беше пребледнял.
- Добре ли си?
- Не, не съм добре! - той също ме погледна с блеснали от гняв сини очи. - Как може да си толкова спокойна след всичко, което се случи?
- И ти беше спокоен след снощи. А снощи те ухапаха.
- Това е различно - възрази той. - Тази жена смучеше ухапването. Тя. - Той стисна волана толкова здраво, че ръцете му се разтрепериха.
- Беше наранен по-зле снощи. Какво прави събитието по-лошо?
- Снощи беше насилие, но не беше. извратено. Вампирите снощи искаха нещо. Името на Господаря. Тази днес не искаше нищо, просто беше.
- Жестока? - подсказах аз.
- Да, жестока.
- Те са вампири, Лари. Не са хора. Не следват същите правила.
- Тя щеше да ме убие тази нощ, просто ей така.
- Да, напълно възможно - съгласих се.
- Как можеш да издържаш да се мотаеш около тях?
Свих рамене.
- Това ми е работата.
- И моя също.
- Не е наложително да става, Лари. Просто откажи да работиш по вампирските случаи. Повечето съживители го правят.
Той поклати глава.
- Не, няма да се предам!
- Защо? - попитах.
Дълго време Лари не продума. Подкара по 270-та на юг.
- Как можеш да говориш за среща този следобед след случилото се току-що?
- Човек трябва да си има и личен живот, Лари. Ако допуснеш този бизнес да те изяде жив, никога няма да успееш. - огледах физиономията му. - А ти изобщо не отговори на въпроса ми!
- Кой въпрос?
- Защо не искаш да се откажеш от идеята да ставаш вампироубиец?
Лари се поколеба, съсредоточен върху шофирането. Внезапно заиз-
глежда много занитересуван от насрещните коли. Преминахме под железопътен мост, от двете ни страни имаше складове. Много от прозорците им бяха счупени или липсваха. По колоните на моста се стичаше ръжда.
- Хубав квартал в града - каза той.
- Избягваш въпроса. Защо?
- Не искам да говоря за това.
- Попитах те за семейството ти; каза, че всички са още живи. Ами приятелите ти? Изгубил си приятел заради вампирите?
Той ме стрелна с кос поглед.
- Защо питаш?
- Познавам признаците, Лари. Решен си да убиваш чудовищата, защото им имаш зъб, нали?
Той присви рамене и се втренчи право напред. Мускулите на челюстите му се свиваха и разпускаха.
- Кажи ми, Лари! - настоях.
- Градчето, откъдето идвам е малко, само хиляда и петстотин жители. Докато бях в колежа през първата си година, дванадесет души били убити от глутница вампири. Всъщност не ги познавах - нито един от тях. Е, познавах ги колкото да ги поздравя, но това е всичко.
- Давай нататък!
Той ме погледна.
- Отидох на погребенията по време на коледната ваканция. Всички тези ковчези, всички тези семейства. Баща ми беше лекар, но не можа да им помогне. Никой не можеше да им помогне!
-Помня случая - казах. - Елбърт, Уисконсин, преди три години, нали така?
- Да, откъде знаеш?
- Дванадесет души са доста висок резултат за един-единствен вампир. Попадна във вестниците. За тази задача наеха ловеца на вампири Брет Колби.
-Никога не съм го виждал, но родителите ми разказаха за него. Превърнаха го в каубой, препуснал в града да победи лошите типове. Той издири и уби пет вампира. Помогна на града, когато никой друг не можеше.
- Ако просто искаш да помагаш на хората, Лари, стани социален работник или лекар.
- Аз съм съживител, имам вродена устойчивост към вампирите. Мисля, че Бог ме е предопределил да ги преследвам.
- Леле майко, Лари, не тръгвай на свещен кръстоносен поход, ще свършиш в ковчег!
- Можеш да ме научиш.
Поклатих глава:
- Лари, това не е нещо лично. Не може да бъде лично. Ако допуснеш емоциите да ти се пречкат, или ще те убият, или ще откачиш напълно.
- Ще се науча, Анита!
Втренчих се в профила му. Изглеждаше толкова упорит.
- Лари. - спрях се. Какво да му кажа? Какво вкарва всеки един от нас в този бизнес? Може би мотивите му не бяха по-лоши от моите собствени, а може и да бяха по-добри. Не беше само от любов към убийството, като при Едуард. А и небесата знаеха, че се нуждаех от помощ. Просто вампирите бяха твърде много за добрата стара Анита.
