Уинтър полностью

Еймъри посочи вратата и един прислужник забърза с поднос, върху който лежаха счупеният портскрийн и холограф.

— Това е портскрийнът, за който говореше сър Кини. Разследването ни потвърди, че в онзи ден Сибил Мира действително е получила анонимно съобщение.

Прислужникът включи холографа и в центъра на залата затрепка образ. Зад него Хиацинт се стопи като призрак.

Холографът показа просто текстово съобщение.

Толкова много информация, побрана само в няколко думи. Типично за Хиацинт.

Левана прочете думите с присвити очи.

— Благодаря ти, сър Кини, задето повдигна този въпрос. — Еймъри не получи благодарност и това направи силно впечатление.

Стражът се поклони и се върна на поста си. Стрелна непроницаемия си поглед към Уинтър, сетне отново извърна очи към стената.

— Сър Глина, сега ще ми кажеш, че това е изпратеното от теб съобщение. Правилно ли допускам?

— Така е.

— Има ли какво да добавиш, преди да издам присъдата ти?

— Не, кралице.

Левана се облегна на трона, а залата притихна. Всички очакваха решението й.

— Сигурна съм, че доведената ми дъщеря желае да те пощадя.

Хиацинт не отговори, но Уинтър трепна пред високомерието в тона на мащехата й.

— Моля ви, майко — прошепна тя, а думите заседнаха върху пресъхналия й език. — Това е Хиацинт. Той не е наш враг.

— Може би не е твой враг, но ти си едно глупаво и наивно момиче!

— Това не е вярно. Аз съм фабрика за кръв и тромбоцити, само че машините ми са замръзнали…

Избухна смях, а Уинтър се сви. Дори устните на Левана се извиха нагоре, макар че под усмивката й се криеше раздразнение.

— Аз взех решението си — отекна гръмкият й глас и възцари тишина в залата. — Реших да оставя затворника да живее.

Уинтър извика от облекчение. Закри уста с ръка, но беше късно да заглуши вика.

Сред присъстващите отново се чу смях.

— Има ли и други прозрения, които искаш да добавиш, принцесо? — процеди Левана през зъби.

Уинтър се посъвзе.

— Не, кралице. Вашите присъди винаги са мъдри и окончателни, кралице моя.

— Аз все още не съм свършила с тази присъда. — Кралицата се обърна отново към Хиацинт и гласът й стана твърд. — Ти не си успял нито да убиеш, нито да заловиш Лин Синдер и това няма да остане ненаказано. Твоята некадърност доведе до успешното отвличане на моя годеник. За това престъпление те осъждам на тридесет удара с камшик, които сам ще си нанесеш на централния площад, а след това ще стоиш четиридесет часа без храна. Присъдата ти влиза в сила утре при изгрев.

Уинтър трепна, но дори това наказание не можа да убие облекчението, което радостно пърхаше в стомаха й. Той нямаше да умре. Тя не беше момиче от лед и стъкло, а от лъчисто сияние и звезден прах, защото Хиацинт нямаше да умре.

— И Уинтър…

Тя се сепна и вдигна поглед към мащехата си, която презрително я измерваше с очи.

— Ако се опиташ да му занесеш храна, ще наредя да му отрежат езика като награда за твоята доброта.

Момичето се дръпна назад в креслото. Един мъничък лъч светлина бе угасен.

— Добре, кралице моя.

Уинтър почти не мигна и няколко часа, преди светлината да огрее купола на изкуственото небе, беше вече будна. Не отиде на бичуването на Хиацинт, защото ако той я видеше, щеше да сдържа виковете си. А тя не би му причинила това. Нека да крещи. Той пак беше по-силен от всички тук.

Тя покорно си гризна от сушените меса и сиренето, които й бяха донесли за закуска. Остави прислужниците да я изкъпят и да я облекат в бледорозова коприна. Изтърпя целия урок с учителя Гъртам, чародей трета степен и неин отдавнашен преподавател, като се преструваше, че се опитва да използва дарбата си и се извиняваше всеки път, когато й беше твърде трудно или пък се чувстваше твърде слаба. Мъжът, изглежда, нямаше нищо против. През повечето време от занятията им той се взираше в лицето й и Уинтър се съмняваше, че ако все пак използва обаянието си върху него, той изобщо ще разбере.

Изкуственият ден дойде и си отиде, една от прислужниците й донесе чаша топло мляко с канела, приготви леглото й за сън и най-сетне Уинтър остана сама.

Сърцето й биеше лудо в очакване.

Нахлузи чифт леки ленени панталони и широка блуза, а сетне навлече халата си, тъй че, ако някой я види, да реши, че отдолу е по пижама. Цял ден само за това бе мислила, а планът се бе оформил в съзнанието й подобно на пъзел, чиито парченца пасват на мястото си една с друга. Твърдата й решителност беше потиснала халюцинациите.

Уинтър разроши косата си, за да изглежда така, сякаш току-що се е събудила от дълбок сън, угаси светлините и се покатери на леглото. Висящият полилей я перна по челото, тя се уплаши, отстъпи назад и едва се задържа да не падне.

Пое дълбоко и решително дъх.

Преброи до три.

И изпищя.

Пищеше тъй, сякаш някой убиец я пробождаше в стомаха с нож.

Пищеше, сякаш хиляди птици кълвяха плътта й.

Пищеше, сякаш дворецът се сриваше на главата й.