Ултиматумът на Борн полностью

Като нарочно тропаше с крака, Борн се понесе с големи крачки по коридора към осмата врата вляво, отмина я и още веднъж изкрещя:

— Изходът… изходът!

Спря и рязко стреля в още един полилей, а оглушителният шум заглуши липсата на шум от тропащи крака. Той се извъртя и притисна с все сила гръб в стената точно срещу осмата врата, отблъсна се и връхлетя върху нея. Тя зейна, а той влетя в стаята и се просна на пода с вдигнат и готов за стрелба пистолет.

Бе сбъркал! Разбра го моментално — бе попаднал в контра-капан! Чу или инстинктивно усети някъде да се отваря друга врата! Рязко се затъркаля надясно, а краката му блъснаха някаква лампа, поставена на пода, и я запратиха към вратата. Пред погледа му се мернаха възрастен мъж и жена, свити и вкопчени един в друг в най-отдалечения ъгъл.

Облечената в бяла роба фигура връхлетя в стаята като стреляше безразборно и оглушително с автоматичен пистолет. Като се метна към лявата стена, Борн отправи няколко изстрела към бялата маса. Знаеше, че поне за частица от секундата десният фланг на убиеца бе останал незащитен. Достатъчно беше!

Чакала бе улучен в рамото — дясното рамо! Оръжието буквално се изплъзна от пръстите му, когато той рязко вдигна ръка, а дланта му се разтвори неволно от пронизалия го куршум. Чакала обаче не се спря нито за секунда, рязко се извъртя обратно, окървавената му бяла роба се разтвори и се изду като платно на кораб, когато той сграбчи с лявата си ръка голямата рана в плътта си и с все сила ритна лампата в лицето на Борн.

Борн стреля отново, полузаслепен от летящия към него абажур на тежката лампа. Основата й се блъсна в оръжието му. Изстрелът отиде нахалост. Борн успокои ръката си и отново натисна спусъка, но чу само недвусмислено метално щракане, от което го втресе — пълнителят беше празен! С мъка клекна и посегна към страшния автоматичен пистолет, а облеченият в бяла роба Карлос се втурна през разбитата врата към коридора. Джейсън се опита да стане, но коляното му се огъна. Беше се изметнало под собствената му тежест. О, Боже! Допълзя до ръба на леглото и се хвърли напреки върху завивките, за да достигне телефона на нощното шкафче, но Чакала го бе раздробил с изстрелите си! Болният мозък на Карлос наистина беше използвал всякакви тактически и противодействащи ходове, които знаеше.

Чу се друг звук! Висок и рязък. Резето на вратата към стълбището бе дръпната с все сила, тежката метална врата се удари в бетонната стена на площадката. Чакала бе хукнал по стълбите надолу към фоайето. Ако на рецепцията бяха послушали Конклин, той беше вече в капан!

Борн се взря във възрастната двойка в ъгъла, трогнат от факта, че старецът прикриваше жената със собственото си тяло.

— Всичко е наред — изрече той с тих глас, за да ги успокои. — Вероятно не ме разбирате, защото не говоря руски, но сега сте в безопасност.

— И ние не говорим руски — отвърна сдържано мъжът на английски и, загледан в Джейсън, се опита да стане, изпънал шия. — Англичанин съм и преди тридесет години и аз щях да съм пред тази врата! Бил съм в Тридесета армия с генерал Монтгомери. Беше страхотен при Ел Алмейн — всъщност всички ние се проявихме тогава. Но, както се казва, възрастта ни съсипва.

— Не бих казал, генерале…

— О, не, само бригаден командир…

— Чудесно! — Борн прелази през леглото, като внимаваше за коляното си, макар вече да не го болеше. — Трябва ми телефон!

— Всъщност, вбеси ме проклетата му роба! — продължи ветеранът от Ел Алмейн. — Мамка му на онзи мръсник — извинявай, скъпа.

— За какво говорите?

— За бялата роба, момко! Сигурно е на Бинки — онова семейство, с което пътуваме заедно. Те са от другата страна на коридора. Май я е задигнал от онзи чудесен хотел „Бо Риваж“ в Лозана. Самата кражба е ужасна сама по себе си, но ако я е дал на тази свиня, е направо непростимо!

В следващия миг Джейсън бе сграбчил оръжието на Чакала и влетя в отсрещната врата. Веднага бе разбрал, че Бинки заслужава повече възхищение, отколкото бригадният командир признаваше. Другият мъж лежеше на пода, а от раните от гърлото и корема му бликаше кръв.

— Не мога с никого да се свържа! — изпищя една жена с оредяла сива коса; беше коленичила пред жертвата и истерично хлипаше. — Той се бореше като луд — все си мислеше, че свещеникът няма да стреля!

— Стискайте кожата около раните така, че да ги затворите! — изкрещя Борн и хвърли поглед върху телефона. Беше невредим! Хвърли се към него, но вместо да се свърже с рецепцията или телефонистката, набра номера на апартамента си.

— Крупкин! — извика Алекс от другата страна.

— Не, аз съм! Първо: Карлос тръгна по стълбите от коридора, в който влязох. Второ: някакъв мъж е прострелян — в същия коридор, седмата врата вдясно. Бързай!

— Колкото мога. Имам чиста линия за онзи кабинет.

— Къде, по дяволите, е групата на КГБ?

— Току-що пристигнаха. Крупкин се обади само преди секунди от фоайето, затова си помислих, че…

— Отивам на стълбището!

— Защо, за Бога?

— Защото Карлос е мой!