— Не ми идва на ум друг. Григорий — въпреки, че никога не съм се обръщал към него по име, винаги съм го наричал Генерале — беше ненадминат стратег, човек, който винаги оцеляваше, а също и предан марксист. „Контрол“ бе за него ключова дума и ако е могъл да контролира печално известния Чакал в името на интересите на Родината, как ли го е окриляло това — него, стареца? И все пак Чакала го уби с куршуми в гърлото. Бил ли е предаден Родченко, или е бил разкрит по чиста непредпазливост? По какъв начин? Никога няма да узнаем. — Телефонът иззвъня и ръката на Крупкин се стрелна към слушалката. — Да? — заговори той на руски и направи знак на Конклин да завърже отново ортопедичната си обувка. — Слушайте ме много внимателно, другарю. Полицията не бива да предприема каквито и да било действия, а най-важното е да не бие на очи. Обадете се на една от необозначените ни коли да смени патрулната кола, ясно ли е?… Ще използваме честотата на Морей.
— Има ли напредък? — запита Борн, като се отдръпна от прозореца, след като Димитрий трясна слушалката.
— Максимален! — отвърна Крупкин. — Колата е била забелязана на улица „Немчиновка“. Движела се е в посока на Одинцово.
— Нищо не ми говори. Какво има в това Одинцово?
— Не знам точно, но предполагам, че той знае. Не забравяйте, че той отдавна познава Москва и околностите. Одинцово е индустриален краен квартал на около тридесет и пет минути път от града.
— По дяволите! — изкрещя Алекс, борейки се с ремъците на обувката си.
— Дай аз — предложи Джейсън с нетърпящ възражение глас, коленичи и бързо омота дебелите ленти груб плат. — Защо Карлос още ползва колата от „Дзержински“? — продължи Борн, обръщайки се към Крупкин. — Не е типично за него да поема такъв риск.
— Изглежда, че няма избор. Сигурно му е известно, че всички московски таксита са мълчалива армия на държавата, а той, в края на краищата, е тежко ранен и несъмнено без оръжие, защото иначе щеше да го почувстваш на гърба си. В момента не е в състояние нито да заплаши някой шофьор, нито да открадне кола… Освен това, доста бързо се е добрал до Немчиновското шосе, и това, че колата е била забелязана, е чиста случайност. Този път не е много оживен, което, предполагам, той също знае.
— Да се махаме оттук! — викна Конклин, раздразнен както от вниманието на Джейсън, така и от собствения си недъг. Той стана, залитна, гневно отблъсна ръката на Крупкин и се отправи към вратата. — Можем да говорим и в колата. Да не губим време!
— Морей, обади се, моля ти се — каза Крупкин на руски. Беше седнал на предната седалка до шофьора на групата за нападение, държеше микрофона до устата си, а ръката му бе на копчето за честотите на радиото в колата. — Морей, отговори, ако ме чуваш.
— Какво, по дяволите, говори този? — запита Борн, настанил се на задната седалка до Алекс.
— Опитва се да се свърже с колата без отличителни знаци на КГБ, която преследва Карлос. Превключва от една ултрависока честота на друга. Това е методът на Морей — обясни Конклин.
— Много малко радиоапарати могат да изпратят или да приемат такава честота — обади се кагебистът.
— И кога го отмъкнахте от нас?
— О, не, съвсем не от вас. Честно казано — от британците. Както винаги, Лондон не вдига много шум около тези неща, но в някои области са много по-напред и от вас, и от японците. Седят си те и вечерят в клубовете в Найтбридж, смучат си противните лули, преструват се на ни лук яли, ни лук мирисали и ни изпращат бегълци, които преди това са обучили в Олд Вик.
— Те също правят издънки — зае отбранителна позиция Конклин.
— Само в кипящите им от гняв откровения, но не и в действителност, Алексей. Доста време си бил настрани от тези неща. Ние и двамата сме загубили повече, отколкото тяхната служба, но те умеят да се справят с неудобни ситуации, а ние не успяхме да се научим на това заслужаващо уважение качество. Ние погребваме нашите „издънки“, както им казваш; твърде много се стараем да запазим благоприличие, но то често ни се изплъзва. Да не говорим пък, че исторически сме твърде млади в сравнение с тях. — Крупкин отново премина на руски. — Морей, обади се, моля те! Вече съм в края на скалата. Къде си, Морей?
— Спри там, другарю — чу се металически глас от високоговорителя. — Имаме връзка. Чувате ли ме?
— Звучиш така, като че ли си кастриран, но те чувам.
— Ти ли си, другарю Крупкин?
— Да не би да очакваш Папата? Кой си ти?
— Орлов.
— Добре! Знаеш какво да правиш, нали?
— Надявам се, че и ти, Димитрий.
— Защо ми говориш така?
— Защото от непоносимите ти заповеди няма никаква полза, затова. На два километра от сградата сме. Минах по тревата и се качих на едно възвишение. Колата е пред очите ни. Спряла е на паркинга и обектът е в нея.
— Каква сграда? Какво възвишение? За какво ми говориш?
— Оръжейният склад „Кубинка“.
Като чу това, Конклин рязко се наведе напред.
— Господи! — извика той.
— Какво има? — запита Борн.
