Ултиматумът на Борн полностью

Джейсън се спусна към вратата, като изобщо не се спря да успокои изпадналата в истерия съпруга — нищо не му идваше на ум. Премина като ураган през изхода към стълбите. В ръката си стискаше пистолета на Чакала. Спря на седмото стъпало и събу обувките и чорапите. Усети студената повърхност на камъка върху стъпалата си и тя някак му напомни за джунглата, за допира на кожата до росните утринни шубраци. Този неясен, глупав спомен го накара да овладее страховете си — джунглата винаги е била приятел на Делта Едно.

Етаж по етаж слизаше надолу, като следваше непрекъснатите струйки кръв, вече по-широки, явно неудържими — последната рана бе твърде голяма, за да се спре кървенето само с притискане. Чакала се бе опитал два пъти да използва този начин — на петия и на третия етаж, пред вратите към коридора. Но веднага след това следваха тъмночервени ручейчета, защото и двете му ръце му трябваха, за да се опита да отключи.

Вторият етаж, после първият, а след него нямаше нищо! Карлос беше в капана! Някъде в сенките под него се спотаяваше смъртта на убиеца, която щеше да го освободи! Борн безшумно измъкна едно рекламно кибритче от „Метропол“, прилепи се до бетонната стена, откъсна една клечка и запали целия кибрит. Хвърли го през перилата, а в дясната си ръка стискаше оръжието, готово да изригне и посипе с куршуми всичко, което помръднеше долу!

Нищо не се случи — нищо! Циментовият етаж бе празен — там нямаше никой! Невъзможно! Джейсън се втурна по последните стъпала и задумка към фоайето.

— Что? — извика някой на руски. — Кто там?

— Американец съм! Работя с КГБ! Пуснете ме!

— Что?

— Разбирам — извика друг глас, — а вие трябва да знаете, че към вас ще са насочени много пистолети, когато отворя вратата, ясно ли е?

— Ясно — отвърна Борн и в последната секунда се сети да пусне на бетонния под оръжието на Карлос. Вратата се отвори.

— Да — каза съветския полицай, но веднага се поправи, като видя пистолета в краката на Джейсън. — Не! — изкрещя той.

— За нищо на света — задъхано се обади Крупкин, като пристъпи напред.

— Защо?

— Комитетът!

— Прекрасно. — Полицаят кимна раболепно, но не помръдна от мястото си.

— Какво правите? — запита Крупкин. — Фоайето е чисто и групата за нападение е по местата си.

— Той е бил тук! — прошепна Борн и напрегнатият тих глас като че ли направи още по-неясни думите му.

— Чакала? — удиви се Крупкин.

— Слезе по тези стълби. Не може да се е измъкнал през никой друг етаж! Всички врати към аварийния изход са залостени здраво отвътре. Само ключалката на шината отваря бравата.

— Кажи ми — обърна се на руски офицерът от КГБ към човека от хотелската охрана, — минавал ли е някой през тези врати през последните десет минути, откакто дадохме заповед да се затворят всички врати?

— Не — отвърна милиционерът. — Само една изпаднала в истерия жена в изцапана с кръв хавлия. Стрелбата я заварила в банята, тя се уплашила, паднала и се порязала. Мислехме, че ще получи удар, така пищеше. Веднага я заведохме в кабинета на сестрата.

Крупкин се извърна към Джейсън и отново заговори на английски.

— Само някаква жена е минала. Порязала се и изпаднала в паника.

— Жена? Сигурен ли е? Какъв цвят е била косата й? Димитри попита охраната и след като получи отговор, отново се обърна към Борн.

— Казва че била червеникава и доста къдрава.

— Червеникава? — пред очите на Борн изникна много неприятен образ. — Домофон? Не, рецепцията! Ела, може да имам нужда от помощ!

Последван от Крупкин, босият Борн прекоси фоайето и се приближи към някакъв служител на рецепцията.

— Говорите ли английски?

— Разбира се, дори много добре, господине.

— Дайте ми плана за десетия етаж. Бързо!

— Моля?

Крупкин преведе. На плота сложиха голяма папка и разгърнаха страниците.

— Тази стая! — посочи Джейсън към едно квадратче, като се опитваше да не изплаши още повече разтреперания служител. — Свържете се с нея по телефона. Ако линията е заета веднага изпратете всички там!

Крупкин отново преведе и пред Борн се появи телефон. Той набра номера и заговори:

— Обажда ви се този, който влезе във вашата стая преди няколко минути…

— О, да, разбира се, скъпи приятелю. Много ви благодарим! Докторът е тук и Бинки…

— Искам да знам нещо, и то веднага… Носите ли със себе си перуки, когато пътувате?

— Въпросът ви е доста нахален…

— Госпожо, нямам време за любезности. Трябва да знам! Носите ли?

— Ами да. Всъщност това не е тайна и всичките ми приятели знаят, и ми прощават измамата. Виждате ли, скъпи, имам диабет и косата ми е сива и ужасно рядка.

— Червена ли е една от перуките ви?

— Всъщност да. Много ми харесва да променям…

Борн трясна слушалката и се вгледа в Крупкин.

— Проклетото копеле се е измъкнало. Карлос е бил!

— Ела с мен! — изрече Крупкин и двамата хукнаха през празното фоайе към редиците служебни кабинети на „Метропол“. Стигнаха до вратата на лекарския кабинет и се втурнаха вътре. Това, което видяха, ги накара да потреперат. Дъхът им секна.