След като разгледа електрическото табло, Ричър стигна до решението да изключи всички бушони. Заради човешката природа. Беше убеден, че футболистите не са перфектни часови. На практика перфектни часови няма и това е един от сериозните проблеми в армията. Скуката постепенно взема връх, вниманието намалява, дисциплината също. Историята на армията е пълна с трагични примери за неадекватно поведение на часовите. А тези футболисти дори не бяха служили. По негова преценка двамата горе щяха да бъдат нащрек най-много десет-петнайсет минути. После щяха да станат небрежни. Щяха да тръгнат да си правят кафе, да пуснат телевизора и да се настанят удобно пред него. Отпусна им половин час за всичко, а после изключи всички бушони наведнъж, лишавайки ги от всякакви забавления.
И зачака човешката природа да се прояви. Двамата над главата му бяха свикнали да доминират, да вършат нещата по свой начин, да получават каквото искат, да побеждават. Лишаването от телевизия, отопление или кафе не означаваше, че е настъпил краят на света, но за типове като онези горе то бе равносилно на предизвикателно забит в гърдите пръст пред някой бар. Провокация, която ще ги яде отвътре и която не можеха да пренебрегнат. Провокация, на която в крайна сметка щяха да реагират заради егото си. Отначало с гняв и заплахи, а после и с интервенция. Която най-вероятно щеше да бъде глупава и недобре обмислена.
Такава е човешката природа.
Ричър дръпна прекъсвачите и пипнешком пое нагоре по стълбите. Спря на място и залепи ухо за вратата. Дебела и солидна, тя не пропускаше кой знае колко звуци. Първо долови блъскането с длани по нея, последвано от писъка на съпругата на доктора, който бързо заглъхна. Ясно доказателство за неумела инсценировка. Често му се беше случвало да слуша човешки писъци и умееше да различава истинските от фалшивите.
Сгуши се в мрака и зачака. Около час всичко остана спокойно. По-дълго, отколкото си беше мислил. Всички грубияни са страхливци, но тези двамата се оказаха много зле. В крайна сметка имаха пушка, да ги вземат дяволите! И със сигурност бяха намерили някое фенерче. Какво още чакаха, по дяволите? Разрешение от мама?
Продължи да чака.
В един момент усети движение от другата страна на вратата. Представи си как единият тъпак държи пушката, а другият му свети с фенерчето. Предположи, че са решили да се спуснат бавно, с насочена пушка като във филмите. С намерението да го обезвредят, а не да го убият. Защото между изгонването на недостатъчно кадърен куотърбек и убийството на човек все пак има дълбока концептуална пропаст. Или защото Сет Дънкан бе заповядал да го оставят жив, за да се позабавлява с него в удобен момент. От всичко това следваше, че ако стрелят, щяха да се целят ниско. А ако имаха малко ум в главата, щяха да стрелят веднага. Защото рано или късно щяха да проумеят, че най-добрата тактика от негова страна щеше да бъде да чака горе, непосредствено до вратата. Заради изненадата.
Усети как бравата се раздвижва, после спира. Опря гръб на стената откъм пантите и протегна крак към отсрещната стена. Под прав ъгъл, някъде на височината на кръста. Напрегна мускули да задържи тежестта на тялото си, а после вдигна и другия си крак. Бавно започна да се вдига нагоре, използвайки цялата сила на дланите и глезените си. Не след дълго главата му опря в тавана, а тялото му се оказа притиснато в ъгъла, на около метър и двайсет височина.
И зачака.
