Върколашки метаморфози полностью

— Знам, че ще е удар по самолюбието ти — казах. — Но нали се разбрахме да си казваме само истината…

— Пак ли ти?

Кимнах. Той тихо изруга.

— И откъде тръгва тази линия на предаването?

— Ще ти разкажа някой път.

— Не, кажи сега. Та да нямаш време за измислици.

Е, помислих си, истината не може да се скрие. Пък и нали все някога щеше да я научи.

— Добре. Обаче слушаш и не ме прекъсваш. Една вечер, преди приблизително хиляда и двеста години, в страната, която днес се нарича Китай, ме носеха в паланкина ми от един град към друг. Кои бяха тези градове и защо пътувах, днес изобщо не е важно. Важното е, че тази вечер спряхме пред портите на манастира на Жълтата планина…

Имаше понякога в древен Китай мъгливи тихи вечери, когато светът сякаш разкриваше детското си лице, за да покаже какъв е бил в самото начало. Всичко — къщи, огради, дървета, бамбукови горички, прътите с окачените на тях запалени лампи — се променяше по чудесен начин и започваше да ти се струва, че сама току-що си го изрязала от цветна хартия и внимателно си го наредила наоколо, а после си си въобразила, че наистина виждаш огромен-огромен свят и хората, които живеят в него, и че ей сега ще тръгнеш из него… Точно в такава вечер преди дванайсет века седях в паланкина пред портите на манастира на Жълтата планина. Светът около мен беше прекрасен и не знаех дали се радвам, като гледам през прозорчето, или ме е обзела тъга, но очите ми бяха пълни със сълзи.

Така силно ми беше повлияла музиката. Някъде наблизо вече от доста време свиреше флейта — пееше за онова, с което беше пълно сърцето ми. Че някога, като малки, живеехме в огромна къща и си играехме на вълшебни игри. И така се увлякохме, че сами повярвахме в измислиците си — тръгнахме да се разхождаме сред куклите и се изгубихме и вече никаква сила не може да ни върне вкъщи, ако сами не си спомним, че само си играем. А да си го спомним е почти невъзможно, толкова увлекателна и страшна се оказа играта…

Не знам може ли музиката да е „за нещо“, или не — това е много древен спор. Първият разговор на тази тема, който си спомням, беше по времето на Цин Шъхуан. А след много векове, когато отидох в Ясна поляна във вид на нихилистична курсистка, Лев Николаевич Толстой цяла вечер се присмиваше на тази идея, като особено наблягаше на Бетховен — откъде накъде пък лунна соната? Няма да твърдя, че звуците на флейтата съдържаха именно горния смисъл. Или че в тях изобщо имаше смисъл. Но разбрах, че трябва да говоря със свирача, и то веднага.

Ако мислех с главата си, разбира се, изобщо не трябваше да слизам от паланкина. Когато някъде наблизо чудесно свири флейта, по-добре слушай звуците й и недей да търсиш флейтиста. Ако го заговориш — музиката ще спре. А дали той ще ти каже нещо интересно, това изобщо не се знае. Но ние, лисиците, често мислим с опашките си — поради анатомията си.

Беше паднала мъгла и хората се бяха прибрали по домовете си, нямаше какво да ме заплашва. Изскочих от паланкина и тръгнах, към звуците, понякога спирах и буквално подвивах опашка от невероятната, несравнима красота на вечерта. След осемнайсети век вече няма такива вечери — казват, че се бил променил химичният състав на въздуха. Може да е пък и нещо по-лошо.

Постройките на манастира бяха много, струпани около портите — огромни, красиви и много скъпи. Ограда нямаше. Учените монаси обясняваха, че това е алегорично изразяване на доктрината им: че портите символизират пътя, който води натам, откъдето започва, а започва във всяка точка. Че портите не са порти, а пълна откритост и лъчезарен простор във всички посоки, помня даже йероглифите. Мислех обаче, че просто не са имали пари за ограда. И че ако някой им даде, ще си променят доктрината.

Флейтата свиреше в главната сграда, там, където беше Залата на Предаването на учението. Не бих си и помислила да вляза там дори при тази романтична лилава мъгла, но музиката ми вдъхна смелост.

„Който го е страх от тигри, да не ходи в гората — помислих си. — Да става каквото ще…“

Вдигнах полите на халата си, та опашката ми да е готова за всякакви изненади, и тръгнах напред. В древен Китай се носеха дълги широки дрехи, така че срещата с един-двама души, при това в тази мъгла, не ме заплашваше с нищо — те даже нямаше да могат да ме забележат. В такива случаи дори не прибягвах до някакви специални илюзии — показвах им същия околен свят, само без мъничката Ай Хуй.

Случваше се някой да ме види и да се ококори на рижавата ми гордост, но в следващата секунда вече изобщо не разбираше какво му е станало — всичко наоколо си е същото, голо поле и вятърът вее сухи листа… Изглежда просто, но е от най-сложните лисичи номера и ако хората са повече от трима, имаш проблеми. Между другото, точно по тази причина още по времето на Сун Дзъ при военна заплаха на портите на крепостите се слагаха не по-малко от четирима пазачи: страх ги беше от нас, и с основание.