Не се прибра цели два дни. Тръпнех цялата от тревога и притеснение. Но когато влезе, не му казах нито една укорна дума. Да видя на лицето му усмивка беше достатъчна награда за всичките ми преживявания. Прав е Чехов: по природата си женската душа е празна съдина, която се пълни от тъгите и радостите на любимия.
— Какво стана? Разказвай!
— Няма какво да разказвам — каза той. — То трябва да се показва.
— Научи ли се?
Той кимна.
— И на какво можеш да го начукаш?
— На всичко.
— Съвсем на всичко?
Той пак кимна.
— И на мен?
— Само ако много ме помолиш.
— А сам на себе си можеш ли?
Той изхъмка някак странно, после каза:
— Че това беше първото, което направих. Веднага след лампата. Иначе какъв Пиздец съм?
Бях заинтригувана и дори малко уплашена — все пак ставаше въпрос за сериозно метафизично действие.
— И какъв си? — попитах тихо и с уважение.
— Абсолютен.
В този момент беше обгърнат от такава романтична сила и тайна, че не се сдържах и понечих да го целуна. Той пребледня и се дръпна, но явно се сети, че мачовците не се държат така, и ми позволи да довърша това, което бях започнала. Всичките му мускули се напрегнаха… но не се случи нищо страшно.
— Толкова се радвам за теб, мили! — казах.
Малцина от плътениците знаят какво е да се радваш за друг. Безопашатите маймуни пък изобщо не го знаят, те могат само да се усмихват широко, за да повишат социалната си адаптивност и ръста на продажбите. Когато имитира радост за другия, безопашатата маймуна изпитва завист или в най-добрия случай успява да запази равнодушие. Но аз наистина изпитах това чувство — чисто и прозрачно като водата на планински ручей.
— Не можеш да си представиш колко се радвам за теб — повторих и го целунах още веднъж.
Този път той не се дръпна. Обаче попита:
— Сериозно? И защо?
— Защото най-после си в добро настроение. По-добре си. А аз те обичам.
Той посвъси вежди.
— И аз те обичам. Но непрекъснато си мисля, че ще си отидеш. Тогава сигурно ще ти е по-хубаво. Но няма да изпитам никаква радост за теб.
— Първо, изобщо не мисля да си ходя — казах — Второ, чувството, за което говориш, не е любов, а проява на егоизъм. За самеца шовинист у теб аз съм само играчка, собственост и статусен символ-трофей. И ти се страхуваш да не ме загубиш, както собственикът се страхува да не загуби някоя любима вещ. Така никога няма да можеш да изпиташ радост за другия.
— А как?
— За да я изпиташ, не бива да искаш нищо за себе си.
— Ти не искаш нищо за себе си, така ли? — попита той недоверчиво.
Кимнах.
— И защо?
— Вече ти го обяснявах. Когато дълго се взираш в себе си, разбираш, че там няма нищо. Как може да искаш нещо за това нищо?
— Но ако у теб няма нищо, какво остава за у другите?
— Всъщност никъде няма нищо реално — казах. — Има го само избора, с който запълваме пустотата. И когато се радваме за другия, запълваме пустотата с любов.
— Чия любов? Ако никъде няма никого, чия е тая любов тогава?
— За пустотата това е без значение. Ти също не се стягай много по въпроса. Но ако търсиш смисъла на живота, няма да намериш по-добър.
— Любовта не е пустота, така ли?
— Пустота е.
— Тогава каква е разликата?
— И разликата е пустота.
Той се замисли, после попита:
— А може ли пустотата да се запълни със справедливост?
— Ако почнеш да запълваш пустотата със справедливост, за нула време ще станеш военнопрестъпник.
— Тука бъркаш нещо, лисано. Защо пък военнопрестъпник?
— Защото кой ще решава кое е справедливо и кое — не?
— Хората.
— А кой ще решава какво ще решат хората?
— Ще му намерим цаката — каза той и погледна една бръмчаща пред него муха. Мухата падна на пода.
— Озверя ли? — попитах. — Искаш да станеш като тях, така ли?
И кимнах към града.
— Аз съм като тях — каза той.
— Кои „тях“?
— Народът.
— Народът? — повторих недоверчиво.
Той като че ли се притесни от патоса си и смени темата:
— Мисля да отида до службата. Да видя как са нещата. Смаях се.
— Сериозно ли говориш? Три куршума не ти ли стигат? Още ли искаш?
— Е, случват се служебни недоразумения.
— Какви ти недоразумения! — изстенах. — Това е системата! Да не мислиш, че на системата й трябват солисти? Трябва й грухкащ хор.
— Ако трябва, ще грухкам и в хор. Ами помисли — какво ще правим, като свършим парите?
— О, това не е проблем. Изобщо. Хората са само на километър. Като тръгна за магазина, ще се пусна на някой загорял — и готово.
Той се намръщи.
— Да не си посмяла да говориш така!
— А ти да не си посмял да ми казваш „да не си посмяла“, разбрали?
— Моето момиче да се продава за пари… Как може!?
— „Моето момиче, моето момиче…“ Кога ме приватизира бе?
— Да изкарваш пари с проституция? И да ме храниш с тях? Аз да не съм ти Достоевски!
— Ебала съм го твоя Достоевски — викнах.
Той ме погледна заинтересовано.
— И как беше?
— Нищо особено.
