Разсмяхме се. Не знам той на какво се смееше, но аз си имах причина. От уважение към руската литература няма да я излагам на тези страници, ще кажа само, че червеното паяче от „Бесове“ навремето лазеше по полите на сарафана ми… Ах, на колко титани на духа съм направила малкия си смешен подарък! Единственото, за което наистина съжалявам, е, че не успях да поднеса до устните на Владимир Владимирович Набоков толкова майсторски нашарения от него стакан. В Съюза обаче имаше проблеми с излизането в чужбина. Нека това е още едно злодеяние, което да тежи на съвестта на зловещия комунистически режим.
За щастие зараждащият се скандал свърши със смях. Насмалко да направя грешка — никога не бива да възразяваш на мъж, особено ако е обладан от съмнения за собствената си значимост. Първо трябваше да разбера какво е намислил.
— Искаш да се върнеш на сондажа ли? — попитах.
— Не. Там сега вие Михалич.
Разбрах, че докато го нямаше, е влязъл в контакт с външния свят — може би се беше срещал с някои хора, може би се беше обаждал по телефона. Но реших да не проявявам излишно любопитство.
— Михалич ли? Но когато ви той, черепът не плака.
— Измислили са нова технология. Към петте кубика кетамин прибавят три перевитин и след инжекцията пускат ток.
— През черепа?
— През Михалич.
— Убийци!
— Знам — каза той. — За една година ще го досъсипят така.
— Бедният Михалич!
— Не Михалич. На Михалич му е все тая. Черепа ще досъсипят… И без това целият се е напукал от плач… Обаче какво им пука на тях?! Нефтът да тече, пари да валят — това им е грижата. А какво ще стане утре, никой изобщо не мисли.
— Всъщност какъв е този череп? — зададох въпроса, който ме измъчваше отдавна.
— Не мога да ти кажа — отвърна той сухо. — Държавна тайна. И изобщо — не ме питай за работата ми.
Не ме учудваше, че продължава да мисли за работата си. Има служби, от които не можеш да се уволниш по собствено желание. Но не очаквах да иска да се върне при хората, които го бяха простреляли с три сребърни куршума. Всъщност не знаех кой и защо го е направил — той не ми беше казал нищо.
— И къде ще отидеш, ако няма, да е на нефта? — попитах.
— Е, за свръхплътеник все ще се намери работа.
— Какво? — Намръщих се. — За какъв свръхплътеник?
— Как за какъв? — попита той учудено. — За мене.
— Че кога пък стана свръхплътеник?
— Как така кога? Ти очи нямаш ли?
— Мислиш си, че си свръхплътеник, така ли?
— Какво значи „мислиш си“? Знам го.
— Откъде?
— Ето на — каза той. — Гледай.
И още една бръмчаща под тавана муха падна на пода. Беше интересно — мухите не падаха вертикално, а по парабола, приличаха на микроскопични камикадзета, пикиращи към врага.
— Стига идиотщини — казах. — Какво общо има едното с другото?
— В смисъл?
— Добре, приемаме, че можеш да трепеш мухи. Приемаме, че си Пиздец и Гарм. Обаче защо си решил, че освен това си и свръхплътеник?
— Че кой да е свръхплътеник, ако не аз?
— Обясних ти — казах. — Свръхплътеникът е метафора. Да наречеш определено отделно същество свръхплътеник значи да слезеш на изключително примитивно равнище.
— Значи ще съм свръхплътеник на това примитивно равнище — каза той примирително. — Да не би да завиждаш?
— А, не, не на мене тия. Дай да разчепкаме нещата докрай.
Той въздъхна.
— Добре, давай.
— Значи представи си, че си купувам мундир на битака и тръгвам да обикалям града и да се представям за генерал от ФСБ. Ти ми казваш — не си никакъв генерал. А аз ти казвам — добре де, нека да съм генерал, завиждащ ли ми?
— Това е съвсем различно. Генералът е звание, което се присвоява от определени структури и…
— Точно това ти обяснявам. Сега помисли: как разбра за свръхплътеника. Не ти го е казал Михалич, нали така?
— Така.
— Значи някъде има система от възгледи, от която е дошла тази дума. Свръхплътеник е също такова звание като генерал. Само че го дава традицията. А ти имаш към тази традиция точно толкова отношение, колкото аз към твоите служби. Ясно ли ти е, сивчо?
— А ти, рижло, имаш отношение към тази традиция, така ли?
— Не само имам — казах. — Аз съм пазителка на традицията. Държателка на линията, както е правилното определение.
— Каква линия?
— Линията на предаването.
— Тоест и тука си най-авторитетната, така ли? — попита той. — Не се ли изсипваш малко? Можеш ли да удържиш толкова неща едновременно?
— Не бъркай мистичната традиция с казино „Шангри Ла“. Държателите на линията се наричат така не защото я държат, а защото държат на нея.
Отговорът ми, изглежда, го озадачи.
— Какво ще рече „линия на предаването“? Какво се предава по нея?
— Нищо.
— Как така?
— Ей така на. Нищо. Толкова пъти ти обяснявах, че даже и ей тоя чайник там щеше да разбере.
— Тогава на какво държат тия държатели на линията?
— В линията на предаването няма нищо, на което да може да се държи.
— Не разбирам.
— Няма нищо за разбиране. Тъкмо да разбираш това означава да държиш линията.
— Добре де — каза той. — Я дай малко по-ясно. Според тази традиция някой на тоя свят има ли формалното право да се нарича свръхплътеник? Та дори да е на най-примитивното равнище?
— Има — казах.
— И кой е той?
Сведох скромно очи.
— Кой е? — повтори той.
