Жълтия господин не се смееше и като че ли дори ме гледаше със съчувствие, но усещах, че едва сдържа смеха си. И от това ми стана още по-мъчно и плачех, и плачех, и плаках, докато знаците, по които капеха сълзите ми, не изгубиха формата си и не се превърнаха в размазани черни петна.
— Толкова ли боли? — попита Жълтия господин.
— Не — отвърнах през сълзи. — Просто… просто…
— Какво просто?
— Не съм свикнала да говоря с хората откровено.
— Като се има предвид каква си, това не е чудно. — Той се усмихна. — И все пак защо плачеш?
— Срам ме е — прошепнах.
Толкова ми беше гадно, че вече не мислех за никакви хитрости и съчувствието, което проявяваше към мен Жълтия господин, ми се струваше незаслужено — все пак много добре знаех какво ми се полага за делата ми. Ако беше почнал да ме дере жива, сигурно изобщо нямаше да възразя.
— От какво те е срам?
— От всичко, което съм правила… Страх ме е.
— От какво?
— Страх ме е, че духовете на възмездието ще ме пратят в ада — казах едва чуто.
Беше си чистата истина — сред виденията, които току-що бяха прелетели пред вътрешния ми взор, се мярна и следното: в някаква ледена дупка някакво черно колело намотаваше опашката ми, изтръгваше я от мен, но тя изобщо не се късаше, а само се удължаваше и удължаваше като паяжина от паешки корем и всяка секунда на този кошмар ми причиняваше непоносими мъки. Най-ужасното обаче беше разбирането, че така ще продължи цяла вечност… По-страшен ад не може да си представи никоя лисица.
— Нима лисиците вярват във възмездието? — попита Жълтия господин.
— На нас не ни е необходимо да вярваме или да не вярваме. Възмездието настъпва всеки път, когато ни дръпнат за опашката.
— А, така било значи — замислено каза той. — Значи трябваше да я дръпна за опашката…
— Коя?
— Преди няколко години тук дойде за покаяние една доста начетена лисица от столицата. За разлика от тебе, тя изобщо не се страхуваше от ада — напротив, доказваше, че там ще идат абсолютни всички. Разсъждаваше така: даже хората понякога са добри, следователно колко ли е по-голямо небесното милосърдие от земното! Ясно е, че Върховният владика ще прости на всички без изключение и незабавно ще ги изпрати в рая. И хората сами ще го превърнат в ад — също както са превърнали в ад земята…
Обикновено съм любопитна, но в този миг ми беше толкова лошо, че дори не попитах коя е тази лисица от столицата. Но аргументът ми се стори убедителен. Преглътнах сълзите си и прошепнах:
— Значи изобщо няма надежда?
Жълтия господин вдигна рамене и каза:
— Разбирането, че всичко е създадено от ума, разрушава и най-страшния ад.
— За разбиране го разбирам — отвърнах. — Чела съм свещените книги и се ориентирам в тях доста добре. Но си мисля, че имам зло сърце. А злото сърце, както правилно е казала лисицата от столицата, непременно създава около себе си ад. Където и да се намира.
— Ако имаше зло сърце, нямаше да дойдеш, привлечена от звуците на флейтата ми. Сърцето ти не е зло. Просто е като на всички лисици — лукаво.
— А на лукавото сърце може ли да се помогне?
— Смята се, че с праведен живот лукавото сърце може да се изцели за три калпи.
— А какво е калпа?
— Периодът между възникването на вселената и нейната гибел.
— Но нито една лисица не може да живее толкова дълго!
— Така е — съгласи се той. — Лукавото сърце се цери трудно с придържането към нравствени правила. Именно защото е лукаво, то непременно ще намери начин да заобиколи всички правила и да направи всички на глупаци. Но за три калпи може да разбере, че лъже единствено себе си.
— По-бързо не може ли?
— Може — отвърна той. — Ако имаш силно желание и решителност, може.
— Как?
— Буда е дал много различни учения. Сред тях има учения за хората, учения за духовете, има даже учения за боговете, които не желаят да се низвергнат в нисшите светове. Има и учение за вълшебните лисици, които вървят по свръхземен път, но дали ще се отнесеш към него с доверие, ако го чуеш от човек?
Заех най-почтителна поза и казах:
— Повярвайте ми, отнасям се към хората с дълбоко уважение! Дори от време на време да ми се налага да черпя от жизнената им сила, то е, защото такава ме е създала природата. Иначе как да се изхранвам?
— Добре — каза Жълтия господин. — По една щастлива случайност съм запознат с тайното учение за безсмъртните лисици и съм готов да ти го предам. Нещо повече, длъжен съм да го направя. Скоро ще напусна света и ще е жалко, ако това удивително знание изчезне заедно с мен. А едва ли ще успея да срещна друга лисица.
— Ами вашата гостенка от столицата? Защо не сте предали учението на нея?
— Ий Хуй не става — каза той.
Ето значи коя била столичната лисица! Значи тайно беше идвала тук да търси прошка за греховете си. А на думи заявява, че такова нещо като грях изобщо не съществува.
— Защо сестрицата Ий да не подхожда? — попитах. — Нали казахте, че е дошла тук, за да се покае за деянията си?
— Прекалено е лукава. Разкайва се тогава, когато замисля някое вече съвсем черно злодейство. Старае се да си облекчи душата, та тя да може да побере още повече зло.
— Аз също съм способна на това — казах честно.
