В главната сграда светеше само един прозорец. Флейтата свиреше тъкмо зад него, нямаше как да сбъркам. Прозорецът беше на ъгловата стая на втория етаж и не беше проблем да се вмъкна в нея — трябваше да скоча на керемидената козирка и да мина по нея покрай тъмните прозорци. Направих го лесно — походката ми е лека. Прозорецът, зад който свиреше флейтата, беше отворен. Клекнах и предпазливо надникнах вътре.
Човекът седеше с гръб към мен. Беше със син копринен халат и малка конична сламена шапка. Виждаше се, че главата му е обръсната, въпреки че дрехата му не приличаше на монашеска. Раменете му бяха широки, а тялото стегнато, леко и силно — тези неща ги усещам веднага. На пода пред него имаше чаша чай, принадлежности за писане и хартия. На стената горяха две маслени лампи.
„Очевидно — помислих — се е занимавал с калиграфия, а после е решил да си почине и да посвири на флейта… Какво ли да му кажа всъщност?“
Трябва да кажа, че нямах никакъв план — просто някакви смътни съображения: отначало да си поговорим откровено, после да го омагьосам, с хората не може другояче. Въпреки че ако бях помислила спокойно поне минутка, щях да разбера, че няма да се получи нищо: никой няма да говори с мен откровено, ако знае, че после така или иначе ще го омагьосам. А пък ако го омагьосам още отначало, как ще си говорим откровено?
Но нямах време да обмисля този въпрос — видях под мен отблясъци от факли, чух стъпки и гласове. Хората бяха десетина — не можех да превъзпитам толкова наведнъж. Без да мисля нито секунда повече, скочих през прозореца.
Реших бързо да омагьосам флейтиста, да се спотая и когато онези долу се махнат, да се върна при паланкина — добре, че вече беше тъмно. Безшумно скочих на четири крака, вирнах си опашката и тихо казах на седящия:
— Почтени господине!
Той спокойно остави флейтата на пода и се обърна. Веднага си настърчах опашката, съсредоточих в края й целия си дух — и тогава стана нещо съвсем неочаквано и ново за мен. Вместо податливата мека пача, каквато е човешкият ум за опашката ми (няма смисъл да обяснявам, това трябва да се изпита), не срещнах изобщо нищо.
Бях имала работа с много хора, силни и слаби духом. То е все едно да пробиваш различни стени — всичките се пробиват, но различно. Но сега не открих нищо, спрямо което да приложа усилията на волята си, съсредоточена в пукащите от електричество косъмчета над главата ми. От изненада изгубих равновесие в буквалния смисъл и клекнах на пода като идиотка, подвила опашка и неприлично разкрачена. Чувствах се като уличен жонгльор, който тъкмо е изпуснал всичките си топки и ленти в калта.
— Здравей, Ай Хуй — каза човекът и възпитано сведе глава за миг. — Много се радвам, че намери време да се отбиеш. Може да ме наричаш Жълтия господин.
„Жълтия господин — помислих и си прибрах краката. — Сигурно заради Жълтата планина, в която е построен манастирът. А може би е хвърлил око на императорския трон“.
— Не. — Той се усмихна. — Не искам да съм император. За Жълтата планина позна.
— Да не би да го казах на глас?
— Мислите ти се изписват на лицето ти толкова ясно, че се четат съвсем лесно — каза той и се засмя.
Смутих се и скрих лицето си с ръкав. Но веднага си спомних, че ръкавът ми е скъсан, и съвсем се засрамих — и скрих ръката си с другата. Халатът ми беше красив, беше го носила една императорска наложница, но вече беше стар и прокъсан на много места.
Смущението ми, разбира се, беше лъжа. Всъщност трескаво търсех изход и си скрих лицето нарочно, та той да не прочете по него какво мисля. Нямаше начин да ме победи един-единствен човек, просто нямаше. Не можех да напипам ума му, но това не означаваше, че ума го няма изобщо. Този мъж очевидно знаеше някакво хитро вълшебство… Да не би да се показваше не на мястото, където се намираше всъщност? Бях чувала за това. Само че не само той знаеше разни номера.
Ние знаем как да изпращаме илюзията на всички страни едновременно, като мигновено подчиняваме човешката воля. При това не се настройваме към определен клиент, а един вид ставаме голям тежък камък, който пада върху гладко огледало „тук и сега“ и разпраща на всички страни вълнички, които размътват умовете на хората. А обърканият човешки ум сам се хваща за първата предложена му сламка. Не знам дали го обясних разбираемо. Тази техника се нарича Буря над Небесния дворец.
И аз я приложих — скочих на четири крака, вдигнах си халата до кръста и яростно размахах опашката си над главата си. Трябва да размахваш не само крайчето, но и основата, мястото, откъдето ти расте опашката имам предвид, така че всичко изглежда двусмислено и дори малко неприлично, особено като си вдигнала полите на халата. Ние, лисиците, обаче преодоляваме вродената си стеснителност, понеже хората така и не успяват да видят нищо.
Нормалните хора имам предвид. Жълтия господин не само видя всичко, но и се разсмя обидно.
— Много си красива — каза. — Но не забравяй, че съм монах.
