— Ама ти си бил истински Павлик Морозов бе! Ако можеха да те чуят твоите боклуци, сигурно щяха да ти боднат още един орден. Значи това място тука ти си ни го създал, така ли?
— Всъщност ти.
Опомних се.
— Извинявай. Прав си. Прости ми, моля ти се.
— Няма нищо — каза той и се наведе над кръстословицата.
Засрамих се. Седнах до него и го прегърнах.
— Хайде да не се караме, Саша. Искаш ли да повием?
— Не сега — каза той. — Нощес. Като изгрее луната.
Седях до него, без да го пускам. Той мълчеше. А след малко усетих, че тялото му потръпва.
Той плачеше. Никога не го бях виждала да плаче.
— Какво ти е? — попитах нежно. — Обидих ли те?
— Не си — отвърна той. — Просто… Заради твойта Камил Паля, дето има зъби там долу.
— Че какво ти пука пък за нея?
— Ами защото… — гласът му пресекна, — тя има там зъби, а аз — нокти.
— Какви нокти? Къде?
— Там — каза той. — Когато се превъплъщавам. Като пета лапа. Все не събирах смелост да ти кажа.
Чак сега всичко ми стана ясно — и затвореността му в себе си, и аурата на ирационален ужас, която го обгръщаше, когато ставаше куче. Да, всичко се изясни. Бедният, колко ли е страдал, помислих. Но първо трябваше да му покажа, че ми е скъп и такъв — ако не го виждаше сам.
— Глупчо — казах му. — И какво от това? Ако ще и кактус да ти порасне там. Стига да ти е целичка опашчицата.
— Това наистина ли не е важно за теб?
— Разбира се, че не е важно, мили.
— И ти стига… ами… както го правим?
— Даже предостатъчно.
— Честно?
— Е, щом ме питаш, бих искала от време на време да си разменяме ролите. Понякога ти да си Су, а аз Чоу. Не ща все да съм Су.
— А, не, чак педал няма да стана. Стигат ми и тия нокти…
— Както искаш — казах. — Не те насилвам. Просто ме попита и ти казах.
— Сега говорим съвсем откровено, нали?
Кимнах.
— Я ми кажи тогава защо през целия Хонконг не ми направи минет поне един път? Защото наистина съм черно куче, затова ли?
Преброих наум до десет. Това, че мразя думата „минет“, в крайна сметка не беше негов проблем, а мой — и не биваше да се обиждам.
— Значи мислиш, че наистина си черно куче, така ли? — попитах.
— Не — каза той. — Черното куче мисли, че всъщност аз съм то.
— И затова ли сега толкова рядко си в човешки облик? Той кимна и каза:
— Всъщност и не ми се иска. Понеже тук не ми остана нищо освен теб. Сега всичко е там… И не е мое, а негово… Права беше за думите, само те объркват. Та какво стана с минета?
Пак преброих до десет, но все пак не издържах.
— Може ли да те помоля да не употребяваш тази дума пред мен?
Той вдигна рамене и се усмихна криво.
— Вече и думи да не употребявам, така ли? Само ти можеш? Нещо съвсем си ме настъпила, лиске.
Въздъхнах. Все пак като цяло всички мъже са си еднакви и искат от нас само едно. И пак добре, че го искат, каза един от вътрешните ми гласове.
— Добре, пускай филма. Обаче не от началото, а от третата сцена…
Както винаги след безумното и безсрамно хонконгско рандеву дълго лежахме. Гледах тавана; на рязката светлина на лампата грубият бетон приличаше на повърхността на древно небесно тяло. Той лежеше до мен. Петолапичкото ми то, мислех си, колко е трогателно в любовта. За него все пак всичко това е толкова ново… В сравнение с мен, разбира се. Трябваше да внимавам с тая пета лапа обаче, за да не се обиди. Ох, тия нокти, нещастното ми то… Сетих се, че съм чувала нещо за куче с пет лапи. Обаче какво? Къде? Кога? Забравила бях.
— Ей — обади се той. — Как си?
— Нормално — казах. — Хареса ли ти?
Той ме погледна.
— Честно ли?
— Честно.
— Върхът. Направо ме уби. Обаче с тая лапа вместо хуй…
Трепнах. Но не защото чух името си, а защото:
— Чакай, сетих се!
— Какво се сети?
— Кой си.
— И кой съм?
— Чела съм за куче с пет лапи. Кучето Пиздец24. Огромен пес, който спи сред снеговете и когато врагът напада Русия, се буди и го настъпва по… Ясно де. В смисъл — начуква им го яката. Прецаква ги. В северните митове, мисля, го наричат Гарм. Не си ли чел за него? Нали специалността ти е нордическият проект.
— Не — каза той. — Нито съм чел, нито съм чувал. Сигурно е интересно. Казвай.
— Значи — ужасен пес, двойник на вълка Фенрир. Ще се прояви в Рагнарьок. Засега пази дома на мъртвите.
— Дай още информация.
— Почти няма… В смисъл, щял да види как мъжете добиват огън и да издаде тайната на жените…
— Несъществено. Нататък?
— Само това си спомням.
— И какво следва от всичко това?
— За Гарм не знам. Ще трябва да идеш до Исландия за консултации. Колкото до Пиздец… Що не опиташ да прецакаш нещо?
Казах го на шега, обаче той прие думите ми съвсем сериозно.
— Какво?
Сериозността му заля и мен. Огледах стаята. Лаптопът? Не. Електрическият чайник? Не? Лампата?
— Пробвай с лампата — казах.
Секунда. Изведнъж лампата светна с ярка синкава светлина и изгасна. Настана мрак, но сниманата от ретината ми жичка още няколко секунди осветяваше вътрешния ми свят с ехото на угасналата светлина. Когато и този отпечатък се стопи, мракът стана пълен. Станах, напипах фенерчето на щайгата, която ни служеше за маса, и светнах. Освен мен в стаята нямаше никого.
