Не исках да се предам и напрегнах волята си до последно — и тогава той се намръщи, все едно го заболя глава, свали си шапката и я хвърли към мен. Черното й шнурче се закачи за опашката ми и шапката изведнъж ми я притисна към пода — все едно не беше конус от суха слама, а тежък воденичен камък.
А Жълтия господин вдигна два изписани с йероглифи листа, нави ги и ги хвърли към мен. Преди да разбера какво става, те се развиха наполовина и приковаха китките ми към пода като железни скоби. Опитах се да скъсам единия със зъби (при силна уплаха с нас става същото, както при лова на кокошки — човешкото ни лице се издължава и за няколко секунди се превръща в мила зъбата муцунка), но не можах да го стигна. Очевидно това беше някаква магия. Успях обаче да прочета няколко от написаните йероглифи — „няма старост и смърт… и няма и избавление от тях…“
Поолекна ми мъничко — това беше будистката Сутра на сърцето и значи този срещу мен не беше даоист. Можеше и да ми се размине. Спрях да се мятам.
Жълтия господин вдигна чая си и отпи; разглеждаше ме, както художник гледа картина, която ей сегичка ще завърши — мисли къде да пипне с четчицата за последно. Лежах по гръб и цялата долна част на тялото ми беше неприлично разголена. Чак се изчервих от това унижение. А после ми стана страшно. Защото какво ли беше намислил този магьосник? Животът е страшен и безмилостен. Понякога, когато успеят да ни хванат, хората правят с нас такива неща, че по-добре да не ги описвам.
— Предупреждавам ви — казах с пресеклив глас, — че ако сте намислили да поругаете девственица, от този грях ще се разтресе и земята, и небето! И на старини не ще намерите покой.
Той се разсмя така, че чак разля чая си. От непоносим срам извърнах глава и пак видях йероглифи на листа, който бе оковал ръката ми. Беше друг лист и йероглифите също бяха други: „за опора… и няма прегради в ума…“
— Да си поприказваме, а? — каза Жълтия господин.
— Не съм певачка от пристанищен квартал, та да приказвам с вдигнати поли — отвърнах.
— Но ти си ги вдигна сама — каза той невъзмутимо.
— Може и така да е — отговорих, — но не мога да ги сваля.
— Обещаваш ли, че няма да се опиташ да избягаш?
Изобразих на лицето си мъчителна вътрешна борба. После въздъхнах и казах:
— Обещавам.
Жълтия господин тихо каза последната фраза от Сутрата на сърцето на китайски. Всички учени, които познавах, твърдяха, че тази мантра трябва да се казва само на санскрит, понеже тъкмо така я е произнесъл за пръв път гласът на Победоносния. Въпреки това обръчите около ръцете ми тутакси се смъкнаха и се превърнаха в две обикновени смачкани хартии.
Оправих си полите, седнах с достойнство на пода и казах:
— Колко поучително! Да използвате една и съща сутра и като заключалка, и като ключ. Да не би смисълът да е, че тази мантра, както обещава Буда, наистина избавя от всички страдания?
— Чела си Сутрата на сърцето? — попита той.
— Отгоре-отгоре — отговорих. — Формата е пустота, а пустотата е форма.
— Може би дори знаеш смисъла на тези думи?
Прецених разстоянието до прозореца. Два скока. Дори да беше императорски телохранител, пак нямаше да успее да ме хване.
— Знам го, разбира се — казах и се напрегнах за скок. — Ето например пред вас седи лисицата Ай Хуй. Уж е съвсем истинска, има форма. Обаче като се вгледате, пред вас няма никаква Ай Хуй, а само и единствено пустота!
И при тези думи скочих с всичка сила към черния квадрат свобода, в който вече светеха първите звезди.
Тук ще направя едно отклонение и ще ви кажа, че тъкмо този опит ми помогна впоследствие да разбера картината на Казимир Малевич „Черен квадрат“. Аз обаче бих дорисувала в него няколко миниатюрни синьо-бели точици. Малевич обаче, въпреки че се наричаше супрематист, беше верен на житейската правда — в руското небе най-често няма светлина. И на душата не й остава нищо освен да произвежда невидими звезди от самата себе си — такъв е смисълът на картината. Но тези мисли ме посетиха чак след много векове. А в онази секунда аз просто се проснах на пода, повалена от непоносим, несравним с нищо срам. Толкова ми беше гадно, че дори не можах да извикам.
Жълтия господин беше махнал оковите от ръцете ми. Прозорецът беше съвсем близо. Но бях забравила за шапката, която притискаше опашката ми към пода.
Никаква физическа и дори нравствена болка не може да се сравни със страданието, което изпитах. Всичко, което отшелниците преживяват за години покаяние, се събра в една-единствена секунда на невъзможно интензивно чувство — все едно мълния освети тъмните кътчета на душата ми. Посипах се по пода като шепа прах и от очите ми рукна поток сълзи. Точно под носа ми лежеше смачкан лист от Сутрата на сърцето, от който равнодушно ме гледаха знаци, твърдящи, че и аз, и несполучилото ми бягство, и неописуемите мъки, които изпитвах в този момент, сме само празна мнимост.
