Имаше една китайска комедия през седемнайсети век — „Две лисици в един град“. Москва е много голям град. Значи тук можеше да има много големи проблеми. Но не тези опасения ме притесняваха, съвсем не — честна дума, аз бях загрижена единствено за щастието на милата Ей Хуй. И ако посгъстих малко краските в писмото си, то бе изключително от грижа за нея — нека се порадва още на слънцето, щастието изобщо не е в парите. За свръхплътеника пък й написах най-важното, в това бях абсолютно убедена. Реших следващия път да й напомня да работи само по метода „годеницата връща обицата“.
Обицата… Внезапно ми хрумна възхитителна мисъл и бързо отворих металния сейф, в който си пазя украшенията и разни ценни дреболийки. Това, което ми трябваше, беше най-отгоре — едни сребърни обици.
Отворих и стария си „leatherman“ и с мъничките клещички (един от първите модели, вече не правят такива) внимателно свалих кукичките на обиците. Скоро в шепата ми се гушеше нещо потресно. Обеци във вид на пръстени на сребърни кукички, които по цвят на практика се сливат с платината. Едната обица беше с по-голям брилянт, другата — с по-малък. Според мен никой никога не беше правил така. Като ги видят, ще ми откраднат идеята, помислих си. Е, какво да се прави…
Сложих си обиците и се погледнах в огледалцето. Супер. От пръв поглед си личеше, че на ушите ми висят не обици, а именно пръстени, закачени вместо обици. Освен това се виждаше, че пръстените са скъпи — брилянтите хвърляха сияещи отблясъци в прашния слънчев лъч, който осветяваше жилището ми. Върхът на шика е нещо скъпо в инкрустация от демонстративно презрение към скъпото, съединяването на идеалите на финансовата буржоазия с ценностите на шейсет и осма година в един естетически цялостен обект, който обещава, че собственичката му ще бутне не само на Абрамович, но и на Че Гевара, и даже завоалирано намеква, че на Абрамович ще бута само временно, докато не цъфне Че Гевара (Че Гевара естествено няма нищо общо и никой не мисли да му бута — просто мацката предполага, че Абрамович ще кълве по-добре на тази блесна). С други думи, каквото е предписал чичко доктор.
Мразя ги впрочем тия доктори. За две хиляди години до гуша са ми дошли — все предписват нещо, а човешката душа всеки път вярва в една и съща лъжа, носи се към скалите на света и се разбива в тях. И пак се носи и носи — като първия път. И живееш на брега на това море, слушаш плисъка и рева на вълните му и си мислиш — какво щастие е, че всяка вълна знае само за себе си и не знае що е минало.
На мен, разбира се, ми подаряват такива пръстени и брошки не заради съвършенството на душата ми, което днешните хора просто не могат да разберат. Те ценят най-вече физическата ми красота — мъчителна, двусмислена и съкрушителна. Добре познавам силата й — проучих я за толкова стотици години. Но след срещата си с Александър неизвестно защо изгубих обичайната си самоувереност. Не си спомням времето някога да се е точило толкова бавно — двата дни, през които чаках да ми се обади, ми се сториха вечност. Минутите пълзяха като охлюви от бъдещето в миналото, аз седях пред огледалото, гледах отражението си и разсъждавах за красотата.
Мъжът често си мисли: ето на, върви през пролетния град девойче-цвете, усмихва се на всички и на всичко и изобщо не осъзнава колко е красиво. Тази мисъл по най-естествен начин се превръща в намерението да придобиеш тази неосъзнаваща себе си красота значително под пазарната й стойност.
Няма нищо по-наивно. Мъжът значи осъзнава, а девойчето — не? То е все едно някой колхозник от Николаев, като си продаде кравата и дойде в Москва да си купи някоя стара жигула, да мине покрай салона на „Порше“, да види зад витрината младия продавач и да си помисли: „Бе тоя е млад и зелен… Току-виж повярвал, че ей оня оранжев «Бокстер» е по-евтин от жигулата, след като има само две врати. Дали пък да не пробвам да го метна, докато е сам в салона?…“
Такъв мъж, разбира се, е много смешен и няма никакви шансове. Но не всичко е толкова тъжно. За колхозника от Николаев има две новини, лоша и добра:
1) лошата новина е, че не може да купи нищо под пазарната му стойност. Всичко е пресметнато, всичко е изчислено, всичко е отчетено. Надежда всяка тука оставете.
2) добрата новина е, че въпросната пазарна стойност е много по-ниска, отколкото си мисли той в хормоналния си бяс, умножен по комплекса му за непълноценност и недоверието към успеха.
Новият оранжев „Бокстер“ естествено няма да стане негов — него ще си го купи някой позастарял добряк от социалното министерство. Виж, за някое старо ауди парите може и да му стигнат. Обаче на него и ауди не му трябва, на него му трябва трактор. Трагедията на този колхозник, пък и на всички други мъже, е, че те търчат подир нашата красота, без да разбират природата й. Толкова много е казано за нея — че е нещо страшно и ужасно, нали така, което на всичкото отгоре ще спаси света, и така нататък. Обаче тя не става по-разбираема от това, нали?
