„Не мога да кажа, не беше особено красива. Когато я виждах след дълга раздяла, се чудех как това дребничко слабо същество със зли очи бе успяло да стане за мен всичко — любовта ми, живота ми, смъртта ми, спасението на душата ми. Но щом ме погледнеше, всичко се променяше. Отначало в зелените й очи се появяваше съмнение и страх, че не е обичана. В този миг това беше очевидно и всеки път ме заливаше вълна от жалост, която преливаше в нежност. А тя попиваше тези чувства, както сюнгер попива вино, и веднага разцъфваше с мъчителна, умопобъркваща красота. Краткият споделен поглед променяше всичко. Минути преди това не разбирах как се бях увлякъл по тази не чак толкова красива жена — а след това не проумявах как съм могъл дори за секунда да се усъмня във вълшебната сила на чертите й. И колкото по-дълго я гледах в очите, толкова по-силно ставаше това чувство, довеждаше ме до изстъпление, до физическа болка — все едно тя промушваше кинжал през процеп в стената, зад която исках да се скрия, и с няколко завъртания на острието разкъртваше зида до такава степен, че стената рухваше, и аз отново стоях пред нея гол и беззащитен като дете. Изучих тази метаморфоза до съвършенство, но така и не се научих да разбирам природата на огъня, който изпепели душата ми.“
Уви, така е: красотата прилича на огъня, тя изгаря, побърква те с горещината си, обещава, че там, накъдето тласка жертвата си, има успокоение, прохлада и нов живот — а това е лъжа. Всъщност всичко обещано си е точно така — но не за жертвата, а за новия живот, който ще дойде на мястото на жертвата, а после също ще бъде погълнат от този безпощаден демон.
Повярвайте ми, знам за какво говоря. Демонът ми служи от повече от две хиляди години и въпреки че отдавна сме установили служебни отношения, мъничко ме е страх от него. Демонът на красотата е най-силният от всички умствени демони. Подобен е на смъртта, но служи на живота. И не живее в мен — аз просто го излъчвам от лампата си на челото на гледащия, както Аладин — джина, а после, когато джинът се връща в затвора си, мародерствам на бойното поле. Лоша участ и едва ли Будата на Западния рай ще одобри делата ми. Но какво да се прави. Такава е лисичата съдба.
И не само лисичата. Същата е съдбата и на по-малката ни сестрица, човешката жена. Но само безчувственият и тъп самец шовинист може да я упрекне за това. Жената всъщност изобщо не е създадена от реброто на Адам, писачът е объркал нещата от жега. Жената е създадена от раната, от която вадят реброто. Всички жени го знаят, но откакто се помня, на глас го признаха само две — Марина Цветаева („от приятели — на теб, на Ева тайната от древното време: аз съм просто животно, ранено в корема“) и императрица Цъ Си, която страшно се дразнеше, че принадлежи към слабия пол (не привеждам изказването й, понеже, първо, е неприлично, а второ, крайно идиоматично и не се поддава на превод). А реброто на Адам му го връщат и оттогава той все се мъчи да си го натика в раната — с надеждата, че всичко ще зарасне и ще се оправи. Дръжки. Тази рана никога няма да зарасне.
Колкото до острието и стената, граф дьо Шермандоа го описва много добре, образно. Ние, лисиците, наистина правим нещо подобно — напипваме тайните струни на човека, а после, когато ги намерим, държим да изсвирим на тях „Ездата на валкириите“, от което цялото здание на личността се срива. Впрочем, сега това не е толкова страшно. Зданието на съвременната личност прилича повече на землянка — в смисъл, че няма какво да се руши и че почти не е необходимо да прилагаме усилия да я завоюваме.
