Ние, лисиците, си приличаме с най-красивите жени по това, че живеем за сметка на чувствата, които предизвикваме. Но жената се ръководи от инстинкта, а лисицата от разума, и там, където жената се движи опипом и в почти пълен мрак, лисицата гордо крачи напред в ясната светлина на деня.
Трябва да призная, впрочем, че някои жени се справят с ролята доста добре. Но дори и да искат, не могат да разкрият професионалните си тайни, понеже и самите те не ги разбират на рационално равнище. Виж, ние, лисиците, сме съвсем наясно с тези тайни — и сега ще ви разкажа за една от тях: най-простата и най-важната.
Онзи, който иска да разбере природата на красотата, първо трябва да си зададе въпроса къде се намира тя? Може ли да се смята, че тя е някъде в жената, която ни се струва прекрасна? Може ли да се каже, че красотата например е в чертите на лицето й? Или във фигурата?
Според науката мозъкът получава поток информация от органите на чувствата, в нашия случай от очите, и без интерпретацията на визуалния кортекс това си е просто хаотична последователност от цветни петна, превърната от зрителния орган в нервни импулси. И последният глупак ще разбере, че отвън няма никаква красота и че тя не прониква у човека през очите. Казано технически — красотата е интерпретация, която възниква в съзнанието на пациента. Което се нарича in the eye of the beholder9.
Красотата не принадлежи на жената и не е нейно собствено качество — просто в определен период от живота й лицето й отразява красотата, както прозорецът — невидимото зад покривите слънце. Затова не може да се каже, че женската красота с времето повяхва — просто слънцето си продължава по пътя и почват да го отразяват прозорците на други сгради. Но слънцето, както е известно, изобщо не е в стъклата, които виждаме. То е в нас.
Що за слънце е това ли? Извинявам се, но това е друга тайна, а днес казах, че ще разкрия само една. Освен това, от гледна точка на практическата магия, природата на слънцето изобщо не е важна. Важни са манипулациите, които извършваме със светлината му, и тук между лисиците и жените има съществена разлика. Мога да я обясня по аналогия с предишния случай.
Има фенерчета, които се прикрепват на челото със специална каишка. Популярни са сред велосипедистите и спелеолозите. Много са удобни — накъдето си обръщаш главата, натам ти свети. Аз също си имам такова фенерче и карам колело с него вечер из Битцевския парк — вътре има три миниатюрни заострени крушчици, които пращат петно синьо-бяла светлина по асфалта пред мен. Та значи красотата е ефектът, който се поражда в съзнанието на гледащия, когато светлината на фенерчето на главата му се отрази от нещо и се върне в очите му.
Във всяка жена има огледало, още от раждането й нагласено под определен ъгъл, и каквито и лъжи да дрънка индустрията на красотата, този ъгъл не може да се промени. Ние, лисиците, обаче можем да регулираме ъгъла на наклона на огледалото си в доста широки граници. На практика като опитен велосипедист. Тук внушението работи съвместно с кокетството: опашката ни си остава под дрехите и ние си помагаме с нея съвсем лекичко. Но всяка лисица знае, че целият номер е тъкмо в това „съвсем лекичко“.
Специално за тези записки преведох един откъс от спомените на граф дьо Шермандоа, известен авантюрист от осемнайсети век — в тях той е съхранил за историята сестрицата Ий Хуй. Шермандоа я среща в Лондон, където се спасява от ужасите на революцията. Имат бурна връзка, но с нещастен край — графът умира от разрив на сърцето при странни обстоятелства. Ето как той описва секундата, когато лисицата обръща огледалцето си и насочва отразения лъч светлина право в очите на жертвата си:
